— И тогава ще се върнеш?
— Да, тогава ще се върна — казах аз.
Ръцете й се протегнаха към мен, обгърнаха ме и обхванаха главата ми така, че усещах стегнатите й пръсти, заровени в косите ми. Чувствах всеки инч от тялото й, силно притиснато в моето, устремило се към мен, отказващо изобщо да се отдръпне.
— Ще се боря с нея за теб — каза тя.
— Защо?
— Защото сега ти си мой.
— Момиченце — казах аз, — човек от мен няма да види нищо добро. Погледни ме внимателно — аз съм житен клас с осил, разбра ли?
— Да. Значи ще ям осил.
— По дяволите, не се прави на глупачка.
— Майк!
— Лаура…
— Добре го казваш, Майк, но в гласа ти има нещо ужасно и аз го усещам. Какво ще направиш, ако я намериш?
— Не зная.
— И все пак, ще се върнеш ли?
— По дяволите, не знам!
— Защо, Майк?
Аз сведох поглед към нея.
— Защото аз самият вече не знам какво представлявам. Виж… знаеш ли какъв бях? Знаеш ли, че някога един съдия заедно със съдебните заседатели ми размазаха фасона, а после целият свят ме разкъса? Тогава само Велда остана с мен.
— Но това е било. Тогава. Преди колко години?
— Може би девет.
— Бяхте ли женени?
— Не.
— В такъв случаи имам право да претендирам за част от теб. Вече съм я притежавала. — Тя ме пусна и отстъпи назад, а когато очите й срещнаха моите, те излъчваха смирение.
— Намери я, Майк. Вземи своето решение. Намери я и бъди с нея. Ти някога имал ли си я?
— Не.
— А мен вече си ме притежавал. Може би сега си повече мой, отколкото неин.
— Може би.
— Тогава я открий. — Тя отстъпи назад с отпуснати край тялото ръце. — Ако това, което ми каза, е истина, тя заслужава толкова. Намери я, Майк. Решена съм да се боря за теб, с когото и да е, но не с някого, когото ти смяташ за мъртъв. Не и с човек, на когото смяташ, че си длъжник. Остави ме да те обичам, както мога. Дори и това ще ми бъде достатъчно. Разбираш ли?
Известно време останахме безмълвни. Погледнах я и после извърнах очи.
— Да, разбирам — казах аз.
— Върни се, след като вече си направил своя избор.
— Разполагаш с цял Вашингтон, за да се забавляваш.
Лаура поклати глава. Косата й беше златист облак. Тя каза:
— По дяволите Вашингтон! Ще те чакам.
Велда, Лаура. Имената толкова си приличаха. Коя от тях? След тези седем години на пълна нищета, коя от тях? След онова, което знаех, коя от тях? Тогава беше вчера. А сега е днес. Коя от тях?
Аз казах:
— Добре, Лаура. Ще реша и тогава ще дойда отново.
— Вземи моята кола.
— Благодаря ти.
А сега тя трябваше да бъде моя. Пръстите ми се сключиха около ръцете й, притеглих я така, че да мога да я целуна, да усетя вкуса на устните й, да почувствам възбуждащите движения на езика й, защото това беше жената, при която знаех, че ще се върна.
Ловци, превърнали едно момиче в дивеч. Всички ние искахме само него, а причините за това бяха далече в миналото. И щяхме да довършим своя лов, но какво щяхме да правим с плячката?
— След всичко това не бива да си тръгваш.
— Трябва — казах аз.
— Защо?
— Трябва да е намерила начин да се добере до тази страна. Мисля, че зная как.
— Ще я намериш и после ще се върнеш?
— Да — казах аз и оставих ръцете си да блуждаят по тялото й, за да разбера, че никога няма да има някой друг и когато всичко свърши, аз я пуснах, накарах я да остане там, влязох вътре, взех си пистолета, облякох шлифера си и потеглих обратно към града, който сега беше моят нов Вавилон.
Единадесета глава
И отново беше нощ, а градът навлизаше в своя пъклен живот като любовница на граф Дракула. Ярката светлина на деня, която можеше да смъкне фасадата на фалша и да оголи слоя мръсотия, сега беше изчезнала. За наблюдателите нереалното се превърна в реалност, а под разноцветните измамни светлини мръсотията се промени във фини, едва доловими цветове и сякаш целият този огромен куп от бетон, стомани и стъкло, беше създаден единствено, за да съществува в нощта.
Оставих колата си на паркинга на ъгъла на Осмо авеню и Петдесет и втора улица, обадих се на Хай Гарднър, казах му да ме чака в „Блу Рибън“ на Четирийсет и четвърта и после се отправих пеша към заведението, потънал в мисли за онези дреболии, които бях длъжен да анализирам много по-рано.