Цялата тази работа ми изглеждаше невъзможна — седем години, държана в капан в Европа. За това време човек можеше пет — шест пъти да обиколи света. Но тогава той нямаше да е в капан. А въпросът е, че те са били. Ако Велда или Ерлих бяха просто аматьори, щяха да ги спипат без всякакви проблеми, но техният професионализъм им беше помогнал да се измъкнат. Почти. Което вече правеше Велда дори по-добра, отколкото самият Ерлих.
Някак си не изглеждаше вероятно.
А беше.
Хай беше пристигнал в „Блу Рибън“ преди мен и ме очакваше на една маса, като пиеше халба гъста тъмна бира. Кимнах на сервитьора и той отиде за моята. Дадохме си поръчката, ядохме и едва тогава Хай си направи труда да отправи към мен странния си поглед над току-що запалената пура.
— Свърши ли?
— Вече не остана много.
— Тук ли ще говорим?
— Това място не е по-лошо, от което и да е друго. Ще чуеш повече, отколкото можеш да събереш в една колона.
— Караш ме да се притеснявам за обема.
И той се облегна назад и ме остави да му разкажа онова, което вече бях изложил пред Лаура. От време на време си водеше бележки, защото сега му беше времето. Казах му онова, което знаех и мислех, обясних му каква според мен беше ролята на всеки един и през няколко минути той вдигаше поглед от листовете си, в него се четеше абсолютна недоверчивост, поклащаше глава и после си записваше още нещо. Когато смисълът на цялата картина започна да прониква в съзнанието му, зъбите му така силно стиснаха пурата, че тя увисна от устата му почти пречупена, угасна, той я хвърли в чинията и запали нова.
Когато свърших, той каза:
— Майк, ти даваш ли си сметка до какво си се добрал?
— Ясно ми е.
— Как можеш да си останеш така дяволски спокоен?
— Защото грубата част започна току-що.
— Ти си господ, човече.
— Знаеш какво липсва, нали?
— Естествено. Нещо в главата ти. Опитваш се да се противопоставиш на цял политически комплот, който се стоварва на главата ти с невъобразима сила. Независимо от това къде се намираш. Майк, ти не можеш да се бориш сам срещу всички тези хора.
— Глупости. Изглежда ще ми се наложи. Аз не съм от личностите, които се радват на обществено признание. Кой ще обърне внимание на думите ми?
— Този Арт Рикърби не би ли могъл да…
— Той е обзет от една-единствена мисъл — да спипа убиеца на Ричи Коул.
— Не ми се струва много вероятно. Той е опитен федерален агент.
— И какво от това? Когато нещо те засяга лично, патриотизмът за известно време може да остане на заден план. Има много други агенти. Той иска убиеца и знае, че накрая аз ще се добера до него. Както Велда представлява ключ към едно нещо, аз съм ключ към друго. Те смятат, че ще успея да стигна до онова, което ми е оставил Ричи Коул. Сега вече знам какво е то. Ти също, нали?
— Да — каза Хай. — Скривалището на Велда, където и да е тя.
— Точно. Те нямат представа дали вече го знам или тепърва ще го търся. Но можеш да бъдеш абсолютно сигурен в едно — те са наясно, че Ричи не е умрял веднага и ме е очаквал, за да ми посочи мястото. Но не могат да бъдат сигурни, че ми е предал тази информация. Не могат да бъдат убедени в нищо, те разбират, че ако искат да открият Велда, аз трябва да съм жив.
Очите на Хай станаха замислени.
— Жив? Нали на два пъти се опитаха да те застрелят?
— Добре, но тези два опита нямаха връзка помежду си, а и аз не знам да има някой първокласен убиец, който би пропуснал целта. И в двата случая аз представлявах просто идеална мишена.
— Тогава защо са били тези опити?
— Ще ти обясня защо — казах аз. Наведох се напред през масата и усетих как ръцете ми конвулсивно се свиват и отпускат в едва сдържано желание да удушат някого. — Тези два опита бяха съвсем преднамерено неуспешни. Искали са да ме притиснат, а ако нещо може да раздвижи човек, то е породеното у него усещане, че всеки миг може да бъде застрелян. И ако съм имал нещо да свърша или да крия, то много бързо щеше да излезе наяве.
— Но ти не им го разкри?
Ухилих му се и видях отражението си в стъклата на картините над главата му. Лицето никак не беше симпатично — озъбено, с изписани върху него омраза и някаква необузданост, които не се поддаваха на описание.
— Не. И затова сега наистина съм мишена, защото зная твърде много. Те са разбрали, че аз нямам информация за скривалището на Велда и отсега нататък само мога да им създавам неприятности. Мога да се обзаложа с теб, че вече са по следите ми.