— Коул…
Затвори очи, после успя да ги отвори отново и прошепна:
— Бързай!
И повече никога не успя да ги затвори. Сивата пелена се спусна, погледът му стана безжизнен, стаил неизказани неща, заради които бих жертвал едната си ръка, само да успеех да ги науча.
Стоях до леглото, вперил поглед в мъртвеца, а мислите ми търсеха опора в един мозък, все още подгизнал от твърде много поркане в голям брой барове. Не бях в състояние да разсъждавам и затова просто гледах и се питах в какъв ли момент, такъв като него беше намерил човек като нея.
Коул беше едър мъж. Лицето му, върху което се бе настанило спокойното изражение на смъртта, беше с груби черти, масивна челюст, покрита със синкава четина, и нос, счупен високо горе в основата си. Край едното му око преминаваше белег, който се скриваше чак в косите му, и би могъл да е оставен от удар с нож. Коул си беше мъжага и половина. В известен смисъл безпощаден тип с приятна външност, чиято работа беше да създава неприятности.
Ръката му, отпусната на чаршафа, беше с едри пръсти и яка китка. Кокалчетата му бяха покрити с белези, но никой от тях не беше скорошен. Стари белези от отдавнашни битки. Ноктите му обаче изглеждаха някак несъвместими с тази ръка. Бяха плътни и квадратни, но грижливо поддържани. Отразяваха цялото старание, което можеше да им посвети един маникюрист, посещаван веднъж седмично.
Вратата се отвори и в стаята влязоха Пат и Лари. Отправиха едновременно погледи към тялото и после застинаха в очакване. Взряха се в мен и онова, което видяха, накара и двамата тутакси да придобият безстрастно изражение.
Лари набързо прегледа тялото на леглото, вдигна телефона и предаде съобщението на някого в другия край. След секунди пристигна още един лекар, придружен от две сестри. Удостовери ситуацията и я отрази подробно на картона.
Когато се обърна, той впери поглед в мен и с доста особено изражение ме попита:
— Добре ли се чувствате?
— Нищо ми няма — отвърнах аз. Гласът ми прозвуча като чужд.
— Искате ли още едно питие?
— Не.
— По-добре си глътнете малко — каза Лари.
— Не искам.
Пат каза:
— Майната му. — Мушна пръсти под мишницата ми. — Хайде навън, Майк. Да излезем да си поговорим.
Можех да му кажа какво да направи с този разговор, но сковаността беше все още там, смразяващо чувство, което възпира мисли и движения, болезнено, но резултатно. Така че се оставих да ме отведе до малката чакалня в дъното на коридора и се настаних на мястото, което ми посочи.
Няма начин да се опише незабавната реакция, последвала внезапен шок. Ако ме беше сполетял по друго време и в друга година, щеше да бъде съвсем различно, но сега стеблото на унинието беше изсъхнало и чупливо и отказваше да се сведе под напора на вятъра от необуздана радост.
Бях способен единствено да си седя там и да си припомням думите му, тона му, гласа му, начина, по който се сгърчи лицето му, когато ме видя. Явно беше очаквал нещо различно. Този, когото се беше стремил да открие, далеч не беше приятелчето с отличителните белези на Батъри и боклукчийските шахти по авенютата, гравирани върху лицето му.
— Кой беше той, Пат? — попитах аз с кух и вял глас.
Пат не си направи труда да отговори на въпроса ми. Усещах как очите му пълзяха по мен, докато накрая попита:
— Какво ти каза?
Поклатих глава. Само веднъж. И аз можех да бъда категоричен.
Със спокойна и безстрастна откровеност Пат продължи:
— Ще ми кажеш. Ще те обработим така, че говоренето няма да представлява никакво усилие. Ще излезе от теб, защото няма да ти е останало и едно нервно окончание, което би могло да го спре. Знаеш това.
Чух как Лари се намеси с напрегнат тон:
— Престани, Пат. Не може да понесе много.
— А на някой да му пука? Той е съвсем излишен. Боклук, воняща подгизнала отрепка. Сега знае нещо, което трябва да ми каже. И ти смяташ, че аз ще се безпокоя за него? Лари, приятелю, ти очевидно вече просто не си даваш сметка какво представлявам.
Стената пред мен беше дружелюбно светлозелена. Напълно гладка — от край до край. Като обширна тревна площ, съвсем девствена. Нямаше никакви чужди обозначения, никакви отвличащи вниманието картини. Безчувствена. Антисептична.
Усетих как Пат сви рамене и пръстите му отново се забиха в ръката ми.
— Добре, умнико. Сега ще стане така, както аз наредя.