— Пепър? А-ха. Отиде в кенефа.
— Изчакай ме тук, Хай.
Отидох до вратата в дъното, на която пишеше „Мъже“, бутнах я и влязох. Старият Бейлис стърчеше до умивалника и си сушеше ръцете. Видя ме в огледалото и когато ме позна, очите му станаха бдителни. Обърна се и сложи ръце на гърдите ми.
— А, не, Майк, повече не, мойто момче. За каквото и да става въпрос, далече от мен. Последният път ми беше такъв урок, че скоро няма да го забравя. Вече съм стар, плаша се лесно и колкото живот ми е останал, искам да му се порадвам. Ясно ли е?
— Ясно.
— Тогава изобщо забрави какво си дошъл да ме питаш и не ме карай насила да говоря за старите времена или пак да се правя на репортер.
— Няма да стрелят по теб.
Бейлис кимна и вдигна рамене.
— То с теб може ли да се спори? Какво искаш да знаеш?
— На кой кораб беше Ричи Коул?
— На „Ванеса“.
— Кой кей?
— Беше на дванайсети, ама това вече не ти върши работа.
— Защо?
— Да го вземат дяволите, отплава онзи ден.
Онова, което имах да кажа, му го казах с приглушен глас. Всичко се е чувало през прозореца, защото мислех твърде бавно и сега тези два дни се бяха оказали фатални.
— Какво е имало там, Майк?
— Исках да видя един човек.
— Тъй ли? Аз пък мислех, че става въпрос за кораба. Ами тогава може би ще успееш да се срещнеш с някое от момчетата. Знаеш, че „Ванеса“ беше корабът, на който си имаха неприятности с профсъюза. Всички се оплакваха от кльопачката и повечето от хората отказаха да се качат пак. Профсъюзът наистина ги е притиснал яко.
Внезапно отново се беше появил някакъв шанс и аз се вкопчих в него.
— Слушай, Бейлис, Коул с кого движеше на кораба?
— Ти добре ли си, Майк, там в открито море…
— Нямаше ли някакви приятели на борда?
— Доколкото знам, не.
— А стига бе, човек не виси на някоя черупка месеци наред, без да се сближи поне с един човек!
— Така си е… виж, Коул обичаше да играе шах и там имаше едно момче… как беше… Ред Маркам, да, точно, Ред Маркам. Пиели си заедно и си правели по някоя и друга игричка, защото Ред наистина беше добър. Веднъж…
— Къде мога да го намеря?
— Знаеш ли къде е бардакът на Ани Стайн?
— Нощният приют за отрепки ли?
— Аха. Потърси го там. През деня се напорква и се прибира рано.
— Ако решиш, ела с мен.
— Майк, вече ти казах…
— Хай Гарднър е отвън.
Бейлис вдигна очи и се ухили.
— Бре, мамка му. Щом се мъкне и той, ще дойда. Когато аз вече бях цар на сензационните материали, той още беше нещастен драскач.
Сградата, която държеше Ани Стайн, беше известна като Пристанищния хотел. Едно преспиване там струваше долар, доста висока цена за тоя тип мизерни стаички, така че клиентелата беше сведена до работници на парче и приходящи моряци. Хотелът беше стар и мръсен, навсякъде се носеше воня на дезинфекционни препарати и пикоч, потисната отчасти от старчески мирис на поражение и запуснатост.
Когато ни видя, администраторът, който не искаше неприятности, ни даде регистрационната книга, без да задава никакви въпроси. Ред Маркам беше в третата стая на втория етаж, вратата му стоеше полуотворена, а звуковете и миризмата, които се носеха от нея, стигаха чак до коридора.
Бутнах вратата и светнах лампата. Шейсетватовата крушка над главите ни оцвети всичко в жълто. Беше се сгърчил на тясното легло с една половинлитрова празна бутилка до него и дишаше тежко през уста. На стола до сакото и шапката беше оставена джобна шахматна дъска с малки дървени фигурки, подредени в някаква странна позиция.
Трябваха ни десетминутни манипулации с накиснати в студена вода пешкири и яко раздрусване, за да успеем да го събудим. Очите му все още бяха стъклени от уискито и той изобщо не можеше да разбере какво искаме от него. Още трийсетина минути остана доста несхватлив, след което малко по малко почна да идва на себе си, а на лицето му последователно се изписа цяла гама от емоции. Преди да види Бейлис, изглеждаше изплашен, но щом успя да фиксира стареца, пробва една пиянска усмивка, задави се и се сгърчи в конвулсивни напъни да повърне. За щастие в стомаха му нямаше нищо, така че не ни се наложи да преживеем и тази гадост.
Хай донесе чаша вода и аз накарах Ред да отпие. После го попитах: