— Как се казваш, приятелю?
Той хлъцна.
— Ченгета ли сте?
— Не, приятели.
— А-ха. — За момент главата му клюмна, а после той отново вдигна поглед към мен. — Ти шах играйш ли?
— Съжалявам, Ред. Но имах един познат, който го можеше. Ричи Коул.
Маркам присви очи и кимна сериозно, като се мъчеше да си спомни нещо.
— Той… адски добър беше. Верно, сър. Добро момче.
— Ти знаеше ли за момичето на кораба? — попитах аз.
Много бавно той смръщи лице, издавайки напред устни, после изглежда настъпи миг просветление и Ред се ухили с пиянска гримаса.
— Как не. Страхотен… бъзик. — Изхълца и пак се ухили. — Майтап. Ската я… долу… в трюма.
Приближавахме се до същността. Очите му се затваряха сънливо, а ми трябваше буден.
— Къде е тя сега, Ред? — попитах аз.
Той само ме изгледа със замъглен поглед.
— Дяволите да те вземат, напъни се!
За момент той изглежда не хареса начина, по който му креснах, или това, че го бях сграбчил за ръката, и за малко да се заинати, но тогава Бейлис каза:
— Хайде, Ред. Момичето на „Ванеса“. Момичето на Ричи.
— Тъй де. Голям майтап, нали?
— Да, но сега кажи къде е тя.
Вдигна рамене с изискания жест на олял се до козирката къркач.
— Де да знам. Аз само… я качих.
Бейлис ме погледна, без да знае как да продължи. Сега всичко зависеше от него и му се налагаше да поеме инициативата от мен. После си влезе в ролята, сграбчи Ред за рамото и го разтърси.
— Тя на брега ли е?
Ред се изкиска и главата му се залюля.
— На… брега. Точно… там. — Засмя се отново, когато картината изникна в съзнанието му. — Денис… Уолас… я зави… в един сандък. Да се пукнеш!
Бутнах Бейлис да се отмести и седнах на ръба на леглото.
— Жесток бъзик, няма грешка. Къде е сега този сандък?
— Сандък?
— Да, сандък. Тоя Денис Уолас я е скрил в един сандък, нали така?
— Точно! — каза той и се олигави целия.
— После кой прибра сандъка?
— Страхотен майтап.
— Ясно, карай нататък. Кой прибра сандъка?
Той пак сви рамене по неговия си начин.
— Ми… не-нам.
— Някой го е взел — припомних му аз.
Усмивката на Ред беше ужасно тъпа, хилеше се точно като пияница, дето се прави на много потаен.
— Бъзика… на Ричи. Викна… един приятел. Денис му пробута… сандъка. — Той отново прихна. — Смехория.
Хай каза:
— Хитро.
Аз кимнах:
— Вярно. Сега трябва, да открием тоя момък Денис.
— Той живее наблизо — каза Бейлис.
— Ти всички ли познаваш?
— Много време се мотая наоколо, Майк.
Точно се канехме да тръгваме и да оставим Ред Маркам да си стои там, когато, преди да стигнем до вратата, той извика:
— Ей, вие!
— Какво, Ред? — попита Бейлис.
— Що тъй… всички търсят все… стария Денис?
— Аз не…
Спрях с ръка старчето и се върнах при леглото.
— Кой друг пита за Денис, Ред?
— Момче… я ми подай туй шише. — Протегна се към бутилката, но в първия момент не успя да я уцели. Когато се справи, налапа гърлото й и засмука, преглъщайки, все едно че беше пълна, а после я пусна на пода.
— Как изглеждаше той, Ред?
— О-о. — Облегна се на стената. — Здравеняк. Като тебе.
— Продължавай.
— Гаден. Мамка му и копе… гаден беше. Виждал ли си… гадняри? Като проклет индианец. Все едно Инджъм Пийт от „Дарби Стандарт“… той…
Не си направих труда да го изслушам докрай. Погледнах Хай и усетих, че се вледенявам.
— Дракона — казах аз. — Води ни с една крачка.
Изражението на Хай беше спокойно.
— Това е, за което почти забравих да ти кажа, Майк.
— Какво?
— Дракона. Нашите хора отвъд океана ми разясниха кодовото име. Възможно е да са двама, защото кодът на Дракона се разлага на Зъб и Нокът. Когато действат в екип, общото им наименование е Дракон.
— Страхотно — казах аз. — Превъзходно. Ето всичко, което ни трябва като преимущество. — Усетих отвратителен вкус в устата си. — Покажи ни квартирата на Денис, Бейлис. Повече не можем да останем тук.
— Без мен — отвърна той. — Вие, момчета, си ходете сами. Каквото и да става, то хич не ми се нрави. Ще ви кажа къде е, но с вас повече не ходя по никакви съмнителни места. Сега моментално се връщам в бара на Бени Джо Гриси и се натрясквам така, че да не можете да ме бутнете, и ако нещо се случи, ще прочета за него в утрешните вестници.