— Това е войнишки разговор, док.
— И аз съм бил в същата война, приятелю.
Отново отправих поглед към него. Лицето му беше изнурено, очите — изпитателни и сериозни.
— И какво се очаква от мен да направя?
— Той никога не ми е казвал, а и аз не съм си разрешавал да засягам този въпрос, но тъй като съм по-скоро негов приятел, отколкото твой, той ме интересува повече.
— Тъпи обноски като за болен, док.
— Може, но той ми е приятел.
— Едно време беше и мой.
— Но вече не е.
— Е, и?
— Какво можеш да очакваш от един пълен алкохолик, при това буйстващ?
За първи път той се разсмя истински.
— Разбрах, че едно време си тежал към 103 кила.
— Там някъде.
— А сега си смъкнал на 76, обезводнен, недохранен. Скитник, нали така?
— Няма защо да ми напомняш.
— Въпросът не е в това. Ти загуби.
— Не, не съм.
— О?
— Докторите не разговарят сериозно с един буйстващ алкохолик. Зная добре какъв бях. Но сега имам избор на думи, ако можеш да го усетиш.
Той се засмя отново.
— Бях. Отбелязах го.
— Тогава говори.
— Добре. Сега си един пропаднал тип. Вече нищо не ти е останало. Физически, имам предвид. Станало е нещо и ти си се опитал да се удавиш в алкохол.
— Аз съм слаб човек.
— Ами, просто комплекс за вина. Било е нещо, с което не си успял да се справиш. Случва се и с най-коравите типове, които съм виждал. Успяват да държат всичко в ръцете си, докато се случи непоправимото и с тях е свършено. Окончателно.
— Както стана с мен.
— Да.
— Продължавай.
— Ти беше един пияница.
— Като мен има много. Познавам дори някои лекари, които…
— Успя да се измъкнеш доста бързо.
— Спокойно, док.
— Не се опитвам да проявявам любопитство — припомни ми той.
— Тогава карай направо.
— Добре — каза той. — Разкажи ми за Велда.
Трета глава
— Случи се много отдавна — казах аз.
И щом произнесох тези думи, изведнъж ми се прииска изобщо да не бях започвал, защото това беше нещо, за което мразех да говоря. Всичко беше свършено. Не можеш да върнеш времето. Нека мъртвите си останат мъртви. Ако могат. Но дали тя беше между тях? Може би, ако го кажех само веднъж, щях да бъда сигурен.
— Разкажи ми — настоя Лари.
— Пат някога говорил ли ти е нещо за това?
— Никога.
И тогава реших да му разкажа.
— Беше рутинна задача — започнах аз.
— И?
— Обади ми се някакъв си мистър Рудолф Сайвък. Беше от Чикаго, притежавал много диаманти и се оженил за една вдовица — Марта Сингълтън, наследила солидно състояние от някакво производство на машини. Известна фигура в Чикаго. Както и да е, пристигнали в Ню Йорк, където тя също искала да влезе в обществото и да представи в светските кръгове своя нов съпруг.
— Типично — каза Лари.
— За богатите кучки.
— Не си го изкарвай на тях — каза той.
— Не съм от тия, чадо — отвърнах аз.
— Тогава карай нататък.
И аз продължих:
— Тя се канеше да се натруфи с всичките скъпоценности, които й беше оставил нейният починал съпруг. Бяха страхотни и истинско изкушение за хората от занаята. Затова мъжът й искаше охрана.
Лари направи движение с ръка.
— Това е съвсем естествено.
— Разбира се. И така, той ме привика. Ставаше въпрос за един голям прием. Искаше да осигури въоръжена охрана за скъпоценностите.
— Имаше ли някаква специална причина?
— Не ставай глупав. Струваха половин милион. Повечето от работата ми се изразяваше именно в такива ангажименти.
— Безсмислени истории.
— Естествено, док, също като излишното отстраняване на апендикса.
— Туш съм.
— Карай.
После той млъкна. Секундите минаваха, а той продължаваше да изчаква. Наблюдава ме така известно време и после каза:
— Странно отношение.
— Ти си психологът, док, не аз.
— Защо?
— Мислиш си, че лекомислието е типично за буйстващите алкохолици?