Всички, включително и Осару, добре знаеха как трябва да постъпи един ловец в такъв случай и затова не бързаха. И най-малкото движение от тяхна страна можеше да изплаши животното. А подскочеше ли то назад в гората или извърнеше ли си главата, те не биха го открили вече в гъстия мрак наоколо. Виждаха се само двете му светещи очи и ако четириногото създание би пожелало в този миг да ги затвори, то можеше да си стои там до пукване на зората, без никаква опасност да стане прицелна точка.
Но животното беше твърде любопитно, за да вземе тази предохранителна мярка. И то продължаваше да стои все на същото място с широко отворени очи, които блестяха в светлината на огъня като две кръгли мишени.
Гаспар шепнешком предупреди другите да стоят тихо и да не помръдват дори с пръст. Самият той полека-лека протегна ръка, хвана голямата си двуцевна пушка, издигна я бавно пред очите си, прицели се и гръмна. Той беше достатъчно предвидлив и не се прицели между Очите на елена. Така би постъпил, ако имаше куршум в пушката си; но той знаеше, че тя е пълна само със сачми, а сачмите — колкото и да бяха едри едва ли биха пробили коравия дебел череп на такъв як елен като самбура. И така вместо в очите на животното той се прицели един фут по-надолу, точно под тях. По водоравното положение на очите Гаспар беше разбрал, че еленът е застанал право с лице към огъня и целта му беше да забие сачмите в гърдите и шията на животното.
Веднага след първия изстрел, макар че светещите очи угаснаха като духнати свещи, Гаспар побърза да изпрати и втори — за всеки случай.
Той можеше да си спести труда, защото първият изстрел беше свършил вече работата, шумът от ритане и търкаляне по сухите листа показваше, че еленът бе ударен и ако не е убит, то поне е тежко ранен.
Преди още ловците да натъкмят факлите си и да се отправят към ранения дивеч, кучето Фриц с един скок се намери при него, захапа го за шията и бързо сложи край на мъките му, като го удуши.
Тримата едва завлякоха трупа до огъня, защото самбурският елен е най-едрият от всички елени, а специално този, който бе паднал в ръцете им, беше доста стар рогач с грамадни разклонени рога, с които приживе навярно много се е гордял.
Самбурът принадлежи към най-забележителните видове елени. Макар че не може да се мери по големина с американския уапити (Cervus canadensis), той е по-едър от благородния европейски елен и е пъргав, смел и зъл. Когато е преследван, той е опасен враг както на кучетата, така и на ловците. Кожата му е дебела, а твърдата му остра козина има сивокафяв цвят. Космите му са дълги и рошави, особено на шията, а под гърлото образуват нещо като брада, подобна на тая у американския уапити. На горната част на врата му има грива, която допълва свирепия и самоуверен вид на животното. Възчерен обръч опасва муцуната, а обикновеният белег от „подопашен ремък“ около опашката му има жълтеникав цвят.
Това е описанието на обикновения самбур, добре познат на европейците, и наричан от англо-индийските ловци „рогач“. Но не трябва да се забравя, че в различните области на Азия има много разновидности самбури. Зоолозите обикновени ги поставят в една група, наречена Rusa, и едни или други представители на тази група могат да се открият във всяка област на Индия — от Цейлон до Хималаите и от реката Инд до островите на Индийския архипелаг. Те живеят из горите и обикновено край бреговете на потоци, реки и езера.
Америка отдавна се счита за еленово царство, тъй като Африка се смята за истинска родина на антилопите. Това схващане обаче е отчасти неправилно и се е наложило може би от факта, че американските видове елени са по-добре познати от европейските. Вярно е, че най-едрият елен, лосът (Cervus alces) се среща на американския континент така, както се среща и в Северна Европа и Азия, но броят на видовете елени в Америка, както в Северна, така и в Южна, е много ограничен. И един ден, когато фауната на Източна Азия, искам да кажа на всички страни, включително на островите от Индийския архипелаг, бъде напълно проучена, ние ще открием, че там има не два пъти, а три пъти повече видове елени от тези, които се срещат в Америка.
Като си помислим за големия брой образовани англичани както на военна, така и на административна служба, които са прекарали целия си живот в Индия, не можем да не останем учудени, че толкова малко се знае за фауната на Ориента. Повечето офицери и чиновници на служба в Индия са гледали на дивеча в тази страна като ловци, а не като естественици. За тях еленът си е елен и всяко говедо е бивол. А може да бъде гаял или дива крава, или гаур или пък гял, но кое точно е вол и дали последните четири от споменатите животни са от един и същи вид — това за тях си остава неизвестно. И ако господата не са се сещали от време на време да изпратят у дома по някоя кожа или чифт рога, ние никога нямаше да узнаем за съществуването на животното, от което тия трофеи са били смъкнати. Наистина науката не може да се чувства много задължена на уважаемата „Източноиндийска компания“. Ние особено ценим такива редки изключения като Спайкс, Ходжсън и други и ако във всяка провинция имаше по един чиновник като тях, скоро бихме имали на ръка такова описание на фауната, което би учудило дори и очилатия кабинетен учен.