Осару не остана излъган, нито пък трябваше да чака дълго. Не беше прекарал повече от половин час в своята биволска маскировка, когато силен рев откъм гората възвести приближаването на страшния людоед и накара козата да заскача като дива из клетката, издавайки от време на време пронизителен врясък.
Точно това искаше и Осару. Чул веднъж гласа на козата, тигърът нямаше нужда от друга покана и само след няколко минути самоуверено се затича към ограденото място. Страшният хищник нямаше никакво намерение да се притайва. От дълго време вече той беше господар из тия места и не се страхуваше от никакъв неприятел, а беше и гладен… Козата, която бе чул да блее, щеше да бъде чудесна вечеря и той реши да сложи лапите си върху нея, без да се бави. Само след миг той се намери на десет фута от клетката.
Странният вид на постройката го озадачи и той се спря да я поразгледа. За щастие имаше луна, та светлината помагаше не само на тигъра да види какво има в клетката, но и на Осару, за да следи всяко негово движение.
„Разбира се — помисли си тигърът, — това е някаква ограда, която тия глупави туземци са издигнали, за да попречат на козата и бивола да се запилеят из гората, а може би и за да ги опазят от мене! Да, изглежда, че са си дали много труд и са я направили по особен начин. Но да видим дали стените й са здрави!“
Разсъждавайки така, той се приближи, изправи се на задните си крака, хвана с огромните си лапи един от бамбуковите колове и силно го раздруса. Тръстиката — здрава като желязо — отказа да се огъне дори и пред силата на един тигър. Като разбра това, свирепото чудовище почна да тича бързо около клетката, опитваше здравината й ту тук, ту там и търсеше откъде да влезе.
Врата обаче нямаше. Тогава тигърът започна да пъха лапите си между бамбуковите пръти, опитвайки се по този начин да хване козата. Но тя крещеше и отскачаше уплашена към отсрещната стена, избягвайки по този начин от неговите лапи. Тигърът не би се отказал и от бивола, стига да може да го докопа, но това животно много предпазливо стоеше в средата на ограденото място и никак не изглеждаше да се страхува. Не ще и съмнение, че спокойствието на бивола озадачи тигъра, но гледайки да хване козата, той нямаше време да се спира, а продължаваше да тича наоколо, като ту се хвърляше с всичка сила върху бамбуковите стъбла, ту пък провираше лапите си между тях, колкото можеше по-навътре.
Изведнъж биволът се спусна към тигъра и той се надяваше, че ще го докосне с лапите си, но за голямо свое учудване усети как някакъв остър предмет се заби толкова силно в муцуната ни удари зъбите му, че от очите му почнаха да излизат искри… Разбира се, това трябва да са биволските рога. Разярен от болка, тигърът съвсем забрави козата и насочи вниманието си към животното, което го беше наранило, и искаше да му отмъсти. Няколко пъти се хвърли с всичка сила върху бамбуковите стъбла, но те не поддаваха. В този миг му дойде на ум, че би могъл да влезе отгоре и с един скок той се намери на покрива на клетката. Точно това чакаше и биволът. Широкият бял търбух на неговия неприятел се лъсна отгоре му между напречните бамбукови стъбла и представляваше отлична мишена за страшното копие. Като светкавица се заби то в ребрата на тигъра и рукна алена кръв; огромният людоед изрева пронизително; после се хвърляше още няколко минути, но накрая едрото му тяло се просна върху бамбуковата решетка — стихнало, неподвижно, мъртво.
Осару изсвири с уста, както беше уговорено, и скоро туземците пристигнаха на местопроизшествието. Те освободиха ловеца и козата. После с победни викове и песни завлякоха трупа на людоеда сред селото и всички прекараха останалата част на нощта в пиршество и веселие. Осару и неговите спътници бяха провъзгласени за „почетни граждани“ и от благодарност ги обкръжиха с топло внимание и гостоприемство, присъщи на повечето туземци.
Глава XVI
ПРИКЛЮЧЕНИЕТО НА КАРЛ С ДЪЛГО-МУЦУНЕСТАТА МЕЧКА
На другата сутрин те тръгнаха рано на път и след като преминаха няколко обработени полета, отново навлязоха в дивите гъсти гори, които покриваха по-голямата част от хълмовете и долините на Тераи.
През целия ден ту се изкачваха нагоре, ту се спускаха надолу, ту вървях покрай коритото на някоя река, ту по високия й бряг, а после отново поемаха по билото на някоя планинска верига. От време на време нашите пътешественици спираха пред някоя река и трябваше да търсят брод или да пълзят по някой естествен мост, образуван от дългите пълзящи корени на различни видове смокинови дървета.