Глава XIX
БИЧЪТ НА ТРОПИЦИТЕ
Много хвалебствени слова са били казани и писани за яркото слънце и синьото небе на тропическите страни; пътешествениците най-вече разказват за великолепните плодове, цветове и листа на тропическите гори. Човек, който никога не е бил в тия южни страни, е склонен доста да си фантазира за удоволствията и насладите в тропиците. Струва му се, че там животът е пълен с разкош и той всичко вижда в розова светлина.
Но природата не е позволила никоя част от земното кълбо да бъде облагодетелствана повече от другите до такава крайна степен; и може би, ако се направи едно честно сравнение, ще се установи, че ескимосът, зъзнейки в своята снежна колиба, се радва на толкова лично щастие, колкото и мургавият южняк, който се люлее в люлката си под сянката на някое бананово или палмово дърво.
Страните в горещите пояси имат буйна растителност, но същевременно са пълни с разни насекоми и влечуги и поради това жителите на тропиците често пъти са изложени на повече неудобства, отколкото обитателите на Арктика. Оскъдицата на растителна храна и острият щипещ студ се понасят по-леко, отколкото бедствията, причинени от досадните насекоми и влечуги, от които гъмжи цялото пространство между Тропика на Рака и Тропика на Козирога.
Добре известен факт е, че в тропическа Америка има обширни области, където разните комари, мушици, мравки и други насекоми правят човешкия живот почти невъзможен.
Ето какво пише един известен геогностик38.
„Люде, които не са пътували по реките на Екваториална Америка, едва ли могат да си представят как на всяка крачка, непрестанно, всеки миг човек бива измъчван от хвърчащи насекоми и как поради големия брой на тия дребни животни огромни пространства земя са необитаеми. Колкото и мъжествено да понася човек болката, без да роптае, какъвто и интерес да има към предмета на своите научни изследвания, той бива непрекъснато смущаван от комари, от мухи Цеце, от санкуди и темпранери, които покриват лицето и ръцете му и пробождат дрехите му с дългите си, подобни на игли хоботчета; а опита ли се човек да говори на открито, те влизат в устата и ноздрите му и го карат да кашля и киха.“
„В мисионерските постове и в селата, разположени на брега на Ориноко, обкръжени от вековни гори, «комаровата напаст» представлява неизчерпаема тема на разговор. Когато двама души се срещнат рано сутрин, първите въпроси, които си отправят един към друг, са: «Как ти се струваха санкудите през нощта?» Или: «Какво мислиш, ще има ли днес комари?»
«Въздух, изпълнен с отровни насекоми, винаги изглежда по-горещ, отколкото е в действителност. През деня страшно ни измъчват комарите и мухите Цеце, а през нощта — санкудите, вид едри комари, от които се страхуват дори и местните жители!»
«През разните часове на деня жилят различни видове насекоми. Когато насекомите отлитат от едно място на друго, докато трае „смяната на караула“ — както се изразяват мисионерите, — човек може спокойно да си почине за няколко минути, често дори и за четвърт час. Отлетелите насекоми не се заместват веднага от техните приемници. От шест и половина сутринта до пет часа следобед въздухът е пълен с комари. Час преди залез слънце комарите биват сменени с малки мушици — наречени темпранери39, защото се появяват също така и рано призори. Тяхното нападение не трае повече от час и половина. Те изчезват между шест и седем часа вечерта. След няколко минути почивка човек започва да усеща жилото на друг вид мушици с дълги крака, наречени санкудос40. Тяхното хоботче завършва с много остър смукач; освен страшна болка те причиняват и подутина, която спада едва след няколко седмици.»
«Средствата, употребявани срещу тази напаст от насекоми, са доста интересни и оригинални. В Мейпърс индианците напускат селото през нощта и отиват да спят» на малките островчета сред бързеите на реката. Там те се радват на известно спокойствие, понеже комарите, както изглежда, бягат от въздух, напоен с водни пари.“
„В областта между малкото пристанище Хигуроте и устието на Рио Унаре нещастните туземци са свикнали да лягат на земята и да прекарват нощта, заровени в пясъка, като оставят отвън само главата си, която покриват с кърпа.“
„В Манданака срещнахме един стар мисионер, който с тъжен глас ни заяви, че е прекарал в Америка «двайсет години, пълни с комари»… Той ни помоли да погледнем нозете му, за да можем един ден да разкажем отвъд океана какви мъки търпят нещастните калугери из горите на Касикуаре. Всяко жило беше оставило малко тъмнокафяво петно и краката му бяха така нашарени и обезобразени от следи на съсирена кръв, че трудно можеше да се познае белият цвят на кожата му.“