Но нашите пътешественици се интересуваха най-много от чудното крехко създание, познато под името „мускусен елен“. От този елен се добива прочутото миризливо вещество мускус и затова е много преследван. Среща се в Хималайските планини, на около осем хиляди фута височина, та чак и до самата граница на вечния сняг; преследват го местните ловци, които изкарват препитанието си, като събират мускуса и го продават на търговците в равнината. На ръст то е доста дребно същество, по-дребно от нашия европейски елен. Кожата му, изпъстрена с дребни петна, има кафяво-сив цвят, по-тъмен към задната половина на тялото. Главата му е малка, ушите — дълги и изправени, няма рога.
Мъжките притежават един особен белег, който спомага да бъдат лесно разпознати от други видове елени. От горната им челюст се спущат надолу два извити зъба, дълги цели три инча и дебели колкото гъше перо. Тия зъби придават на животното особен външен вид. Само от мъжките се добива мускус, който се съдържа в малките зърна или топчета, разположени в подкожна кесийка близо до пъпа; но от какво точно се образува това особено вещество и каква служба изпълнява в организма на животното, не се знае. Факт е обаче, че това вещество е най-големият му враг. Ако не беше мускусът, този безвреден кротък елен едва ли би представлявал някакъв значителен обект за ловците. Но уви! — скъпоценният продукт му е създал безброй неприятели, които го преследват до смърт.
Докато се изкачваха нагоре в планината, ловците на растения видяха не един, мускусен елен, но тъй като това животно е извънредно плашливо и едно от най-бързоногите от еленовия род, те не можаха да сторят нищо с пушките си. А именно защото беше трудно да повалят такъв елен, ловджийската страст на нашите ловци още повече растеше.
Един ден, като се изкачваха нагоре по една дива клисура, сред някакви недорасли смрики и рододендронови храсти, те вдигнаха от леговището му един мускусен елен, по-голям от който не бяха срещали дотогава. Понеже той тръгна пред тях и не изглеждаше да тича много бързо, нашите ловци решиха да го проследят. Те пуснаха Фриц по следите му, а сами хукнаха бързо след него, колкото им позволяваше неравният път.
Не бяха изминали голямо разстояние и лаенето на кучето ги предизвести, че дивечът е напуснал клисурата, от която беше подгонен, и се е отправил към една странична долина.
Когато стигнаха до тази долина, те видяха, че цялата е изпълнена с огромен глетчер. Това никак не ги изненада, тъй като бяха видели няколко глетчера из планинските долини и с всеки изминат час навлизаха все повече и по-дълбоко в царството на тия необикновени природни явления.
Една стръмна пътека ги изведе върху ледника, където забелязаха следите на елена. Там наскоро бе паднал сняг и по него съвсем ясно личаха отпечатъците от копитата на животното.
Фриц се беше спрял на края на ледника, сякаш очакваше допълнителни нареждания. Без да се колебаят, ловците се качиха на леда и тръгнаха по следите.
Глава XXI
ЛЕДНИКЪТ
С големи усилия нашите ловци извървяха повече от миля нагоре по стръмния ледник; от двете му страни се издигаха отвесни канари.
Мускусният елен беше някъде пред тях — неговите следи го издаваха. Дори и без това доказателство те не биха се съмнявали, че дивечът е напред. За него би било невъзможно да се покатери по която и да е от околните отвесни скали. Наистина ловците не бяха видели скалите докрай, но додето ги виждаха, те изглеждаха и от двете страни еднакво стръмни и непроходими.
Колкото ловците отиваха по-нагоре, толкова скалите постепенно се приближаваха една към друга и след неколкостотин ярда сякаш се съединяваха — като че ли там свършваше самата долина. Никакъв изход не се виждаше в тази посока. Всъщност ловците като че наближаваха края на някакъв остър ъгъл, чиито страни бяха черните гранитни скали!
Тъкмо от такова необикновено място се нуждаеха ловците. Ако долината наистина нямаше друг изход, тогава дивечът ще е обкръжен отвсякъде и те ще имат възможност да го убият.