За да бъдат по-сигурни, че дивечът няма да избяга, ловците се наредиха в права линия, обхващайки долината от единия край до другия. Така те продължиха да се изкачват нагоре.
Там, където най-отпред се наредиха в бойна линия, долината беше широка около четиристотин ярда, така че между тях имаше по-малко от сто ярда. Те се мъчеха да запазят еднакво разстояние помежду си, ала това не беше всякога възможно, тъй като пукнатините в леда и огромните валчести камъни, които лежаха на повърхността, ги заставяха от време на време да се отклоняват значително от пътя си. Като напредваха обаче от стесняването на самата долина разстоянието между тях все повече и повече намаляваше, докато най-сетне петдесет ярда ги разделяха един от друг. Дивечът сега не можеше да се промъкне между тях, без да имат възможност да стрелят по него, и очаквайки това да стане скоро, ловците продължиха напред в добро настроение.
Но техните надежди като че ли бяха изведнъж разбити. Те се спряха и се вгледаха един в друг, смутени и объркани. В леда, точно пред тях, зееше дълбока пропаст, широка цели пет ярда, която пресичаше ледника от край до край.
Само един поглед им беше достатъчен, за да се уверят, че е невъзможно да преминат тази огромна пукнатина. Свършено беше с техния лов! Не можеха а продължат по-нататък. Всички бяха убедени в това.
Ледникът заемаше цялата долина от скала до скала. Между леда и скалистите стени нямаше никаква ивица земя, никаква пътека. Стените се издигаха право нагоре на височина петстотин фута; без съмнение спускаха се и надолу също тъй дълбоко. Те се наведоха над пропастта и видяха как скалистите стени се спускат на голяма дълбочина и свършват в зеленикавото тясно дъно на ледника. Свят им се завиваше, като гледаха в тази страшна бездна. Опасно беше да се приближават до нея, но те вършеха това внимателно, като допълзяваха до ръба на глетчера и надничаха в ямата.
С един поглед се убедиха, че пропастта не може да бъде премината.
Но как е минал еленът на отсрещната страна? Нима е прескочил тази страшна пропаст?
Да, сигурно я е прескочил… Следите му личеха в снега близо до самия ръб. Отсам, върху по-ниската страна на пукнатината, се виждаше мястото, отдето беше скочил. А на отсрещния бряг разровеният сняг показваше къде беше стъпил, след като бе прескочил едно разстояние от шестнадесет или осемнадесет фута. Това обаче не е много за един мускусен елен, който на равно място може да прескочи двойно по-голямо разстояние. Известно е, че тия животни могат да скачат надолу по някой склон и до шестдесет фута!
Скокът над пропастта следователно колкото и невероятно да изглеждаше в очите на нашите пътешественици, не представляваше нищо за един мускусен елен, лекоподвижен и устойчив като дива коза.
— Достатъчно! — каза Карл, след като постояха няколко минути, загледани в пропастта. — Няма какво да се прави, трябва да се върнем по същия път, по който дойдохме. Какво ще кажеш, Осару?
— Истина, сахиб, няма какво да се прави… Не можем да прескочим… много дълъг скок… Няма мост, няма бамбук да правим мост, няма и дърво.
Осару клатеше обезсърчително глава, докато говореше. Той се ядосваше, че изпуснаха лова, още повече че еленът беше едър и би дал един или два аунса42 мускус; а Осару добре знаеше, че за един аунс мускус на пазара в Калкута плащат цяла лира.
Индусът погледна още един път над пропастта, обърна се и от гърдите му се изтръгна отчаяна въздишка, която показваше, че не може да се направи нищо.
— Е, тогава да се върнем! — каза Карл.
— Почакай! — прекъсна го Гаспар. — Дойде ми нещо на ум… Не е ли по-добре да останем тук още малко? Еленът трябва да е някъде наблизо. Навярно е в дъното на долината, но сигурно няма да остане там дълго, защото няма да има какво да яде. Там има само камъни и сняг, а това едва ли ще го задоволи. Ако нататък няма друг изход, той трябва да се върне пак оттук. Предлагам да го почакаме и да го хванем, като се връща. Какво ще кажеш?
— Съгласен съм. Нека да опитаме — каза Карл. — По-добре е обаче да се разделим и всеки да се скрие зад някой камък; иначе еленът може да ни види и да не се върне. Ще го почакаме един час.
— О! — добави Гаспар. — Той няма да изтрае толкова време на едно място… Но ще видим!
Ловците се пръснаха наляво и надясно по края на бездната и всеки си избра някоя скала или голямо парче лед за прикритие. Гаспар отиде най-наляво, до самия ръб на ледника, където имаше куп големи камъни. Като се промъкна между тях, той се скри от очите на другите, но само след миг започна да вика: