Тежестта на нашите трима ловци едва ли би могла да предизвика раздвижване на ледника повече, отколкото би сторило това едно гъше перо. Но твърде е възможно гнайсовият блок, който им послужи за мост, едва да се е крепял на мястото си, когато те минаваха по него. Огромният камък не е бил здраво свързан с леда, тъй като там, дето е лежал, навярно ледът е бил поразтопен. Както докосването на перце може да раздвижи стрелката на чувствителни везни, така и тяхното преминаване на каменния мост навярно е причинило някакво размърдване, от което е последвало падането на камъка в пропастта.
Тоя огромен блок, паднал в пукнатината и забил се в нея като клин, навярно е раздвижил оная част от глетчера, която и без това едва се е държала на мястото си и е била готова всеки миг да полети надолу.
В този момент нашите пътешественици не се и запитваха дали наистина имаха някакъв дял за това необикновено явление. Те бяха премного изплашени от резултата, за да размишляват върху причината. Един след друг те се качваха на канарата и със собствените си очи виждаха, че пропастта се е разширила, каменният мост — изчезнал, а пътят им — затворен. След малко те дръзнаха да се приближат до страшната бездна. За да могат да я разгледат по добре, изкачиха се на една стръмнина.
От там можеха да надникнат в пукнатината. Отворът й беше широк няколко ярда, а дълбочината й изглеждаше да има стотици фута. Нямаше никаква възможност да се направи мост. Изчезнаха всичките им надежди да се върнат обратно по глетчера. Изпълнени с ужасни предчувствия, те извърнаха глави и започнаха да се изкачват към горния край на клисурата.
Те напредваха с неуверени стъпки и или не говореха, или тихичко си шепнеха. Оглеждаха се наляво и надясно и загрижено се взираха в черните скали, които се издигаха от двете страни — намръщени и строги — като стени на затвор. Не се виждаха никакви издатини, нито вдлъбнатини, нито пък някакви пукнатини, които да им помогнат да излязат от тази мрачна долина. Скалите, отвесни и гладки, съвсем не даваха възможност да стъпи човешки крак на тях. Те бяха достъпни само за орлите и другите птици, които кряскаха и пискаха над главите на нашите приятели.
И въпреки това ловците не губеха надежда. Разумът не отстъпва пред отчаянието, докато не проучи всички възможности. А те все още не бяха убедени, че наистина няма никакъв излаз от долината и затова не се отчайваха.
Като вървяха нагоре, те забелязаха следите на мускусния елен, но не вече пресни, а вчерашни следи.
Надеждата им се възвърна и те с радост тръгнаха по тия следи. Ала това не беше радостта на ловец, който очаква скоро да настигне плячката си. Не, тъкмо обратното. Въпреки че бяха гладни, те се страхуваха от дивеча — ужасяваха се само от мисълта, че могат да открият пресни следи от него.
Това може да ви позачуди, но то е лесно обяснимо. Те си мислеха, че ако в горния край на долината има някакъв изход, еленът би избягал през него: Ако ли не, тогава те скоро биха го видели, а такава среща би ги разочаровала повече от всичко друго.
Но надеждата им растеше с всяка измината стъпка. Върху ледника не се виждаха никакви пресни следи, а старите продължаваха право нагоре. Животното не бе се спирало, не бе се отбивало нито наляво, нито надясно. Беше вървяло все направо, устремено сякаш към някакъв изход, известен му от по-рано. Тук-таме само е било принудено да заобикаля пукнатини в леда или огромни камъни, които са препречвали пътя му.
С разтуптени сърца пътешествениците продължаваха да вървят, като оглеждаха скалите от двете страни или пък отправяха поглед напред.
Най-после дойдоха почти до края на клисурата — оставаха им само някакви стотина крачки, а още не забелязваха никакъв изход. Скалите се издигаха все тъй високи, стръмни и гладки — отляво, отдясно и пред тях. И нищо ново не ги зарадва — нито пробив, нито пътека.
Но къде ли е отишъл еленът? По скалата не се виждаха никакви издатини. На една страна лежаха повалени няколко откъртени канари. Дали не се е скрил зад тях? Ако е там, скоро щяха да го намерят.
И те почнаха внимателно да се приближават нататък. Приготвяха си и оръжието за стрелба. Гладът ги подтикваше да вземат тези мерки, въпреки че се опасяваха от срещата с елена.
Изпратиха Гаспар да огледа канарите, а Карл и индусът останаха назад, за да спрат елена, ако той реши да избяга надолу из клисурата.
Гаспар се приближаваше особено предпазливо. Той пълзеше безшумно към огромните камъни и като стигна до най-големия от тях, вдигна глава и погледна над него.