— Чудесно! — извика той. — Това се казва удобство. Ако само имахме чаши… Чайник не ни трябва! Ето ви топла вода през всяко време!
— Да! — възкликна Карл, като потопи пръсти в горещата вода. — Ето защо климатът в тая долина е топъл, а растителността — буйна и разнообразна; ето защо тук се срещата и тропически растения. Предполагах, че има някаква подобна причина. Погледнете, там растат магнолии! Интересно, нали? Не бих се учудил, ако пред нас се изпречи и някоя палма или бамбук.
Но в това време погледите и на тримата се откъснаха от топлия извор. Едър красив елен се зададе насреща им и като стигна на около двадесет ярда от тях, спря се, застана на едно място и няколко секунди разглежда пришълците.
Не можеше да има никаква грешка — животното беше елен. Дългите му разклонени рога не оставаха място за съмнение. На ръст беше горе-долу колкото европейски рогач, с почти същите разклонени рога. По цвета на кожата — сивочервеникав, с бяло петно около опашката — както и по общ външен види размери той приличаше твърде много на английски елен. Всъщност това беше азиатският представител на този род елени, известен на природоизпитателите под името Валихски елен.
Като забеляза тримата мъже, застанали край извора, животното повече се изненада, отколкото уплаши. Може би те бяха първите човешки същества, към които отправяше поглед. А не знаеше дали те ще се окажат приятели или врагове.
Наивно същество! Не му остана време да размишлява по този въпрос. Срещу него бе насочена пушка и след миг то се просна на земята.
Тази работа свърши Карл, тъй като Гаспар със своята двуцевка беше застанал по-настрана. И тримата се впуснаха да приберат плячката, но останаха неприятно изненадани: еленът се изправи отново на крака и отскочи към храсталака. Фриц се втурна подир него. Ловците видяха, че еленът тича на три крака — беше ранен в един от задните крака, който се влачеше по земята.
Ловците тръгнаха подир него, с надежда скоро да го настигнат. Но когато излязоха от гъсталака, видяха, че той подскача на три крака в подножието на скалите, а кучето все още не беше го настигнало. Еленът не беше далече от мястото, където бе ранен, защото топлият извор беше близо до скалите, които обграждаха долината. Кучето тичаше след елена, а ловците го следваха колкото можеха по-бързо. Карл и Осару се движеха в подножието на скалите, а Гаспар — по-отстрани, за да пресече пътя на рогача, ако той се опита да свърне отново към езерото.
Така те изминаха повече от половин миля, без да зърнат животното. Най-после силното лаене на Фриц ги предизвести, че еленът е настигнат и навярно поставен в затруднено положение.
И така беше. Фриц бе задържал елена край един шубрак, но щом видя ловците, рогачът бързо се отскубна, втурна се сред храстите и пак изчезна от погледа им.
Извървяха още половин миля преди да видят отново животното; кучето го беше притиснало за втори път. Но както и по-рано, щом се зададоха ловците, еленът неусетно се мушна в храстите и отново изчезна.
Срамно щеше да бъде да изпуснат такъв добър лов, и то когато беше почти в ръцете им, затова нашите пътешественици решиха да продължат гонитбата, дори ако това им отнеме и целия ден. Карл имаше и друга причина, за да преследва дивеча. Той беше човек с нежно, милостиво сърце и понеже бе забелязал, че куршумът е счупил бедрената кост на животното и в края на краищата то щеше да умре от раната си, Карл не искаше еленът да се мъчи с такава бавна смърт, затова искаше да го настигне и сложи край на страданията му. С тая цел, а също и за да се сдобият с вкусно месо, Карл продължаваше да преследва дивеча.
Еленът доста ги поизмори, преди да се появи отново на открито, и пак, за трети път, се изплъзна от ръцете им.
Те започнаха да губят надежда, че ще го настигнат. През цялото време еленът се движеше в подножието на скалите и ловците, тичайки след него, не можеха да не забележат огромните канари, извисили се над главите им, на стотици фута височина — на някои места слабо полегати, но на повечето — отвесни като стени. Вниманието на ловците беше твърде заето с преследването на ранения елен, за да могат по-сериозно да наблюдават и нещо друго; те бързаха напред и само от време на време се спираха, за да си поемат дъх. Шест или седем пъти видяха ранения рогач и Фриц винаги го задържаше, но за своето усърдие той получи само няколко дълбоки рани от рогата на разяреното животно.
Най-после ловците стигнаха до същия отвор между скалите, през който бяха влезли в долината, но дивечът отмина това място и те продължиха нататък след него. Още веднъж силното лаене на кучето им извести, че еленът е принуден да спре и ловците отново се втурнаха напред.