На някои места скалите буквално висяха над главите на нашите ловци. От време на време те се натъкваха на купища откъртени от времето канали и разпръснати валчести камъни, някои от които имаха огромни размери — до петдесет фута на дължина, ширина и височина. Срещаха се също така и каменни пирамиди или грамади от канари, натрупани на височина до двеста фута, които се намираха на такова голямо разстояние от скалите, че едва ли бяха паднали сами тъй далече. Може би ледът ги беше занесъл и оставил там, където бяха.
Но никой от ловците нямаше сега настроение да размишлява върху тези необикновени геологически явления. Те отминаха нататък и продължиха своите изследвания. Забелязаха, че скалите не бяха навсякъде еднакво високи. В това отношение те се различаваха, ала за изкачване и дума не можеше да става, тъй като на най-ниските места те едва ли бяха по-ниски от триста фута, докато други части се издигаха на изумителна височина от хиляда фута над долината.
Ловците продължаваха да вървят все покрай скалите, като проучваха внимателно всеки ярд. Неотдавна бяха минали по същия път, но тогава стъпките им бяха по-леки и сърцата по-весели. Сега същата обиколка им отне цели три часа и след тия три часа те се намериха пак в същия проход, през който бяха влезли в долината. И тримата дойдоха до заключението, че — уви! — тази врата е единственият изход от тайнствената долина, единственият, по който можеше да мине човешки крак. Самата долина наподобяваше кратера на някой изгаснал вулкан, чиято лава е изтекла през тази дупка, оставяйки след себе си празен „басейн“.
Ловците не тръгнаха към ледника. Те знаеха вече, че в тази посока за тях няма спасение.
Застанали пред прохода, те видяха как бялата пара се виеше над топлия извор. Видяха и останалата част от стръмните скали, които се простинаха зад извора. Това беше най-високият и най-непроходимият дял.
Тримата седнаха върху камъните и седяха няколко минути мълчаливи, обзети от пълно отчаяние.
Глава XXX
ПРОЕКТИ И ПРЕДПАЗНИ МЕРКИ
Смелите хора не изпадат лесно в отчаяние. А Карл беше смел. Гаспар — макар и още момче — беше смел като истински мъж. Смел беше и Осару — доколкото можеха да бъдат смели хората от неговата раса. Окото му дори не би мигнало пред обикновена опасност — схватка с някой тигър, гаял или мечка, но като всички индуси и той беше надъхан с разни суеверния. Той например твърдо вярваше, че някое божество се е настанило в тая долина и че те и тримата ще бъдат наказани, задето са нахълтали в светата му обител. В това негово убеждение нямаше нищо особено. То бе едно от многото обикновени поверия, присъщи на хората от неговата религия и неговата раса.
Като оставим настрана страховете му, произхождащи от суеверия, Осару не се предаваше лесно в ръцете на съдбата. Нещо повече, той беше готов духом и тялом да вземе участие в изпълнението на какъвто и да е план, който би помогнал на неговите спътници да избягат от тази долина, принадлежаща на някого от тримата богове — Брахма, Вишну или Шива.
Нашите ловци мълчаха и мислеха как да се измъкнат оттук; Осару беше загрижен не по-малко от Карл и Гаспар.
Но колкото и да напрягаха умовете си, нищо осъществимо и практично не можеха да измислят. Скалите бяха високи петстотин фута. Как биха могли да ги изкачат?
Да направят някаква стълба? Абсолютно невъзможно. Никаква стълба не би могла да достигне и четвърт от такава височина. Едва ли биха им помогнали въжета, дори ако ги имаха. Те биха могли да им послужат, ако трябваше да се спускат надолу по скалите, но за изкачване — биха се оказали съвсем безполезни.
Мина им през ума и мисълта да издълбаят стъпала в скалата и по тях да се изкачат нагоре. На пръв поглед това предположение може да се стори лесно осъществило. Но ако вие бяхте на мястото на нашите пътешественици — седнали като тях пред намръщената гранитна скала — и някой ви кажеше, че трябва да я изкачите, като издълбаете дупки в стоманената й твърд само с голите си ръце, и вие бихте се отказали и изпаднали в отчаяние. Това се случи и с тях — тая мисъл изхвръкна от ума им в същия момент, в който се беше появила.
С часове седяха те и обмисляха какво да предприемат. Какво ли не биха дали за чифт крила — крила, с които да се понесат над стените на този ужасен затвор!
Всичките им размишления завършиха безрезултатно. Най-после те станаха и се отправиха, мрачни и унили, към мястото, където се бяха спрели да стануват.
И като че ли нарочно за да направят положението им още по-непоносимо, някакви диви зверове — навярно вълци — бяха посетили лагера им през време на тяхното отсъствие и отнесли и последния къс от изсушено месо. Това откритие ги наскърби, тъй като сега повече от всеки друг път те имаха нужда от хранителни продукти.