Не вървяха нататък с леките енергични стъпки на хора, които се надяват да успеят, а се движеха повече машинално, тласкани сякаш от някакъв несъзнателен подтик. Все още не бяха изследвали подробно дълбоката бездна в ледника.
Изплашени от страшното свличане на глетчера, те бяха избързали да се отдалечат и едва бяха успели да хвърлят бегъл поглед към бездната; но и от този бегъл поглед бяха схванали, че е невъзможно да я преминат. По онова време те не знаеха нищо за материалите, които се намираха в близката долина. Не знаеха например, че на разстояние от петстотин ярда расте висока гора. Наистина тази мисъл им дойде на ум едва след като бяха основно изследвали скалите и се бяха отдалечили от тях, отчаяни и обезнадеждени.
За пръв път тази мисъл проблесна в умовете им, когато минаваха през необикновения проход. Карл пръв я изрази. Като спря изведнъж, той посочи назад към гората и каза:
— Ако само можехме да си построим мост… Никой от неговите спътници не го попита за какъв мост мисли и къде трябва да бъде построен. В умовете и на другите двама назряваше същата мисъл. Те знаеха, че се отнася за мост над бездната.
— — Боровите дървета са доста високи — забеляза Гаспар.
— Ала недостатъчно високи, сахиб — добави индусът.
— Можем да ги снадим — продължи Гаспар. Осару не отговори, а само поклати глава.
И все пак тази идея ги изпълни с нови надежди и тримата се спуснаха надолу по ледника с по-бързи крачки. Оглеждаха скалите отляво и отдясно, въпреки че всяка гънка им беше вече позната.
Пристъпвайки внимателно, те се приближиха до края на пукнатината. Погледнаха през зеещата пропаст, широка сто фута, ако не и повече. Паднаха на колене и надникнаха в бездната. Тя се врязваше дълбоко в земята, неколкостотин фута под тях, и към дъното ставаше все по-тясно. Видяха как кристалните стени на бездната, сини в горния си край, ставаха все по-зелени и по-тъмни, колкото се приближаваха една към друга. Видяха огромни камъни, разбити скали и грамади от заледен сняг, които бяха задръстили дъното и чуха как някъде дълбоко боботи вода. Някакъв поток се промъкваше там долу, навярно изобилната вода от езерото се изтичаше през този улей под леда.
Величествено, но страшно зрелище! Нервите и на тримата бяха обтегнати до крайна степен, зави им се свят от гледане надолу в пропастта; ужас изпълни сърцата им, когато чуха глухото, неестествено ехо на собствените си гласове. Да се спуснат до дъното би значело да се изложат на смъртна опасност, но те и не мислеха да правят подобно нещо. Знаеха, че дори ако можеха да слязат, щеше да бъде съвсем безполезно, защото стигнеха ли до дъното на пропастта, сетне трябваше да се изкачват по отсрещната й стена, а това беше просто невъзможно. Те и не мислеха да я преминат по този начин. Оставаше им една-единствена надежда — да си построят някакъв мост над бездната и в това направление те насочиха цялото си внимание.
На пръв поглед този план може да се стори неосъществим. Хора с по-слаб характер биха го изоставили и изпаднали в отчаяние. Така навярно биха постъпили и нашите пътешественици, ако имаха и най-малка надежда да се избавят по някакъв друг начин. За тях това беше въпрос на живот или смърт, на свобода или заточение.
Мисълта да се откажат от всяка надежда за връщане по домовете си, при приятелите си и да прекарат останалата част от живота си в тая дива крепост, беше така безполезна, както и мисълта за самата смърт.
Тази мисъл можеше просто да ги подлуди, но нито един от тях все още не допущаше, че наистина го очаква такава ужасна съдба. Съзнанието, че това може да се случи, ако не намерят начин да се избавят от своето опасно положение, изостри техните умове и те разглеждаха всяко положение с най-голяма сериозност.
И както стояха, загледани в зеещата пропаст, те сякаш изведнъж се убедиха, че е възможно да се построи мост над нея.
Карл пръв изказа това убеждение. Гаспар, който беше всякога оптимист, скоро възприе мнението на брат си; а Осару, макар и не напълно убеден, призна, че няма да има никаква вреда, ако опитат. Младият ботаник мислеше трескаво; в неговия ум вече се бе родил план, който макар и трудно изпълним, съвсем не беше за отхвърляне. Неговото осъществяване обаче зависеше само от едно нещо — широчината на пропастта. Тя трябваше да бъде точно определена. Но как да я измерят?
Явно беше, че не трябва да разчитат на предположения. Изчисленията, направени с просто око, са съвсем несигурни, това личеше от факта, че и тримата определиха широчината на пропастта различно, и то с разлика от цели петдесет фута. Карл мислеше, че бездната е само сто фута широка. Осару й даваше сто и петдесет, а Гаспар смяташе, че истината е някъде по средата. Но как да я измерят точно? Това беше първият въпрос, който трябваше да разрешат.