„Може би в долината има и друго стадо — говореше си Гаспар, — тогава всичко ще е наред. Още един бик ще бъде предостатъчен…“
След тия размишления ловецът свали пушката си, прегледа ударника й, провери дали е напълнена добре, после я метна отново на рамото си и тръгна пъргаво напред.
Той не се съмняваше ни най-малко, че ще успее да убие всичките якове, които бе видял. Вярваше, че ще унищожи цялото стадо. Едно нещо беше сигурно — животните не можеха да избягат от долината, както не можеше да я напусне и самият ловец. Ако са имали обичай да излизат ида посещават други пасища, те навярно са минавали по ледника; но този път сега беше прерязан. Те бяха като в клопка — напълно във властта на ловеца.
И все пак мястото не беше съвсем като клопка. Долината беше цяла миля широка и повече от миля дълга. Тя представляваше една малка отделна страна. И повърхността и съвсем не беше навред равна, нито пък еднообразна. Някъде се издигаха хълмове, а тук-таме се виждаха разпръснати канари, които на места образуваха цели грамади, високи неколкостотин фута. Имаше урви, долинки, а между тях — дървета, израснали сред пукнатините. Имаше също и тъмни гори, както и пространства с гъсти, почти непроходими джунгли.
О, дивечът наистина имаше къде да се скрие из тия места; и най-глупавото животно можеше да изчезне от зоркото око на ловеца. И все пак дивечът нямаше къде да избяга; наистина яковете можеха да се скрият за известно време, но те неминуемо щяха да се появят отново. И Гаспар, уповавайки се на своята сръчност и съобразителност вярваше, че рано или късно ще успее да ги надхитри.
Никога преди това Гаспар не бе имал толкова важни причини, за да прояви своите способности като ловец. Неговата свобода — свободата и на тримата — зависеше от това дали ще успее да набави необходимото количество кожи; а това беше достатъчен подтик да мобилизира всичките му сили и дарования.
Когато напусна хижата, той тръгна по брега на езерото. Няколко пъти му се представи случай да стреля по ято брамински гъски и диви патици, но, очаквайки да срещне яковете, той бе заредил и двете цеви на пушката си с куршуми. Искаше да бъде готов за големия бик, чиято дебела кожа едва ли може да бъде пробита дори и с едрите сачми за елени. Не можеше и да мисли следователно да хаби куршумите си подир водните птици. Освен това можеше да не ги улучи, а барутът и оловото не бяха чак толкова много, та да ги пилее на вятъра. Ето защо Гаспар се въздържа да стреля и продължи по-нататък.
След като повървя известно време покрай езерото и не вия никакъв як, той се отправи към скалите. Надяваше се да открие стадото сред канарите, тъй като Карл, който беше чел за тия животни, му бе казал, че те често предпочитат стръмните скалисти места пред равнините.
През един горист пояс Гаспар излезе на една малка поляна, гъсто обрасла с висока трева и заобиколена тук-таме с ниски шубраци. Разбира се, той вървеше внимателно — като истински ловец, оглеждайки се за дивеч на всяка крачка.
Докато пресичаше поляната, вниманието му бе привлечено от някакъв звук, който идеше сякаш отнякъде наблизо и много наподобяваше лаенето на лисица. Гаспар познаваше добре този звук, тъй като неведнъж бе чувал как лаят лисиците в неговата родина. Това лаене обаче му се стори по-силно и по-отсечено от лаенето на обикновена лисица.
„Може би — каза си той — лисиците из тия планини да са по-големи от нашите германски лисици и затова лаят по-силно. Сега ще видя дали е лисица. Няма да си хабя куршума по нея, но само ми се иска да зърна една хималайска лисица.“
Подтикван от това желание, Гаспар леко се промъкна през тревата натам, откъдето идеше звукът. Едва направил няколко крачки, той съгледа пред себе си животно, което съвсем не приличаше на лисица, но то именно издаваше този звук. Гаспар беше повече от сигурен в това, защото докато го наблюдаваше, забеляза как животното тъкмо този момент издаде същия звук или лаене, както ние вече го нарекохме.
Гаспар насмалко щеше да се изсмее на глас, когато видя, че животното, което лаеше, не беше лисица, нито куче, нито вълк, нито пък някое друго от животните, които лаят, а създание от съвсем различен род — елен! Да, наистина, един елен издаваше звуци като куче.