Това беше малко, нежно същество, около два фута високо, с рога, дълги седем-осем инча. Можеше да мине и за антилопа, но Гаспар забеляза, че всеки рог имаше зачатък на разклонение — много малък наистина, само около инч, — но от това Гаспар заключи, че животното принадлежи към рода на елените. Цветът на кожата му беше светлочервен, козината му — къса и гладка; като го разгледа по-отблизо, Гаспар откри, че животното имаше два големи зъба, които се подаваха извън устата, както у мускусния елен. Всъщност това животно беше негов близък родственик. То беше известният „какур“ или „лаещ елен“, наречен така, защото лае, което впрочем привлече вниманието и на нашия ловец.
От лаещите елени, както и от повечето видове елени, които се срещат в Индия, има няколко разновидности, слабо известни на естествениците; породата елени, наречени „мунджак“ са едни от тях. Те също имат до чифт външни зъби и едно, единично разклонение на всеки рог.
Лаещите елени обитават по-ниските склонове на Хималайските планини, до седем-осем хиляди фута над морското равнище. Но понякога те бродят и нагоре по течението на реките из тревистите проходи и клисури и се срещат на много по-голяма височина. Еленът, наблюдаван сега от Гаспар, навярно се беше заблудил посред лято нагоре из долината на глетчера и воден от любопитство или някакъв инстинкт, се бе намерил в тази красива долина. Бедното животно! То никога нямаше да се върне там, откъдето бе дошло, защото Гаспар прониза сърцето му с един куршум от дясната цев на пушката си и окачи кървящото му тяло върху клона на едно дърво.
Той обаче не го застреля веднага, щом го видя. Известно време се двоумеше дали е благоразумно да изхаби цял куршум за такова малко парче месо и дори позволи на елена да побегне.
Докато животното се отдалечаваше, Гаспар се изненада от някакъв необичаен, странен шум, който го издаваше, като тичаше — шум, наподобяващ удряне с два кокала или с чифт кастанети. Този шум се чуваше дори и след като животното се отдалечи на петдесет или повече ярда; но там то изведнъж се спря, извърна глава и започна да лае, както преди.
Гаспар не можа да отгатне причината на този странен шум, явление, необяснимо досега и от най-видните естественици. Може би произлизаше от удрянето на копитата едно о друго или още по-вероятно — от двете половини на копитото, които изведнъж се събират при внезапното им издигане от земята. Известно е, че подобен, но по-силен звук издават дългите копита на американския елен, а малкият какур навярно правеше същото, само че по-слабо.
Гаспар не се впусна в дълги размишления по този въпрос. Животното, застанало като мишена точно пред дулото на неговата пушка, го изкушаваше и дясната цев скоро сложи край на тъжното лаене.
„Не излязох на лов специално за тебе — говореше си Гаспар, — ала месото на стария елен не ми харесва, много е жилаво. Ти, малко приятелче, изглеждаш много по-крехко и сигурно от тебе ще излезе прекрасно печено. Постой сега тук на дървото, докато се върна.“
Като каза това, Гаспар, свързал вече краката на какура, повдигна трупа и го окачи на клона на едно дърво.
След това зареди дясната цев на пушката с нов куршум и продължи пътя си с надежда да открие стадото якове.
Глава XXXIV
ФАЗАНЪТ АРГУС
Гаспар напредваше още по-предпазливо. Намерението му беше да се приближи дебнешком до дивите говеда, затова бе оставил Фриц в колибата, тъй като кучето не би могло да му помогне при такъв лов.
По две причини искаше да се промъкне до животните съвсем незабелязано. Първата, разбира се, беше да може да стреля по тях; но имаше и друга причина, за да бъде тъй внимателен — опасният и свиреп нрав на самите животни. Той не беше забравил как се държа старият бик при първата им среща, а преди да тръгне, Карл нарочно го предупреди да бъде внимателен и да се пази от рогата на бика, както и да не стреля по яковете, ако наблизо няма някое дърво или някое прикритие, до което би могъл да се добере, в случай, че бикът го подгони.
Ето защо необходимо беше винаги да си избира удобно място за нападение, а това правеше придвижването му напред още по-трудно.
Той пристъпваше тихо, ту през широки поляни, ту през гористи пояси, ту през гъсти шубраци. Когато трябваше да излезе на някое открито място, спираше се и внимателно се оглеждаше. Нямаше никакво желание да се натъкне неочаквано на търсения дивеч и да се намери близо до стария бик. Искаше му се разстоянието между него и яковете да бъде петдесет-шестдесет ярда; това разстояние беше удобно и за големите куршуми на неговата пушка.