Дори тази страшна мисъл не сломи духа на храбрия младеж. Когато видя, че бикът се беше съвзел и отново се приближаваше към него, той запълзя към скалата, като влачеше безпомощния си крак.
Вие навярно ще си помислите, че за него нямаше вече никаква надежда, че дивият звяр щеше да връхлети върху му и да го промуши смъртоносно. Това щеше наистина да стане, ако Гаспар не беше надарен с храбро сърце, което му помогна да направи още един отчаян опит, за да се спаси.
Когато се обърна към скалата, пред очите му се изпречи нещо, което го изпълни с нови надежди. Това нещо беше пукнатината между двете канари. Както вече споменахме по-горе, тя беше широка около един фут и почти изцяло разделяше двете половини на скалата освен при самия връх, където те се опираха една в друга.
Гаспар с будния си ум веднага схвана какво трябва да направи. Ако успееше да се добере до тази пукнатина и да се промъкне в нея навреме, той все още можеше да се спаси. Тя беше достатъчно голяма да побере него, но малко тясна за огромния му неприятел.
Младежът запълзя към нея с изненадваща бързина и скоро стигна там. Хвана се за ръба на скалата и се промъкна навътре; нямаше никакво време за губене. Чу как рогата на бика се удариха с трясък о двете страни на пукнатината, а след туй последва воят на ожесточения и разочарован звяр.
Без да иска, ловецът нададе радостен вик; разбрал бе, че е спасен.
Глава XXXVIII
ГАСПАР В ПУКНАТИНАТА
Гаспар си отдъхна. Той имаше нужда от почивка; опасността, от която току-що се бе избавил, тичането напред-назад, скачането по скалите го бе оставило без дъх. Не би издържал повече нито минута!
Като не можа да си отмъсти, бикът се разяри още повече, той тичаше насам-натам, грухтеше гневно и от време на време удряше рогата си о скалата, сякаш се надяваше да я натроши на парченца и да си пробие път до своята жертва. Веднъж той се втурна с необикновена ярост и главата му хлътна толкова навътре в пукнатината, че муцуната му, от която излизаше пара, почти докосна легналия Гаспар. За щастие широките космати гърди на бика не му позволиха да навлезе по навътре; когато се опита да изтегли главата си навън, той разбра, че се бе заклещил и едва успя да измъкне рогата си от цепнатината.
Гаспар се възползва от трудното положение, в което бе изпаднал бикът, и като грабна един камък, който беше наблизо, заудря муцуната му така жестоко, че животното гледаше час по-скоро да отърве главата си. Бикът продължи да удря яростно с копитата си пред пукнатината, но не посмя вече да повтори жестокото си нападение.
Като разбра, че беше се избавил от непосредствената опасност, Гаспар започна да се тревожи за счупения си крак. Не знаеше колко време ще трябва да прекара в тая дупка, тъй като по всичко личеше, че бикът беше неумолим и не можеше да се откаже от жертвата си, щом я виждаше. Такива са яковете — те не прощават дотогава, докато този, на когото трябва да отмъстят, е пред очите им. Само когато жертвата се скрие, от погледа им, те като че ли я забравят, но сигурно никога не и прощават.
Бикът не даваше с нищо да се разбере, че има намерение скоро да се отдалечи. Тъкмо обратното, той се разхождаше напред-назад, грухтеше все по-силно и по-страшно и от време на време се втурваше към пукнатината, сякаш още се надяваше да достигне жертвата си.
Сега Гаспар гледаше на всичко това с пълно равнодушие. Той беше загрижен за крака си и щом успя да се настани малко по-удобно, залови се да го прегледа.
Внимателно опипа кокала от коляното надолу. Знаеше, че бедрото му не е засегнато. Страхуваше се, че е счупен глезенът му, защото беше вече посинял и доста отекъл. Но Гаспар не можа да открие никакви признаци на счупена кост.
„В края на краищата — заговори той на себе си — може би е само навехнат. В такъв случай лесно ще се оправи“.
Това откритие възвърна доброто му настроение, при все че кракът много го болеше. Но Гаспар беше младеж, който стоически понасяше всички болки.
Едва сега той се замисли върху своето положение. Как би могъл да се избави от свирепия си враг, който го държеше в обсада? Щяха ли да го чуят Карл и Осару, ако извика? Едва ли! До тях навярно има не по-малко от една миля, а помежду им се намират гори и възвишения. Те може би секат дървета и няма да го чуят. Все пак сигурно си почиват от време на време, а той би могъл да вика непрекъснато, докато го чуят. Гаспар беше вече забелязал, че в долината, затворена от всички страни със скали, звуковете се чуват на далечни разстояния — нещо повече, скалите сякаш действаха като проводници на звука, също като в някоя пещера. Не ще и съмнение тогава, че Карл и Осару щяха да го чуят, особено ако им изсвири остро и пронизително. А Гаспар можеше да свири с уста много силно и често бе карал баварските планини да ехтят.