Тъкмо се готвеше да накара и Хималаите да проехтят — беше вече сложил пръсти до устните си, когато изведнъж се сети, че не трябва по никакъв начин да свири.
„Не — каза си той, след като поразмисли. — Няма да ги викам. Знам, че изсвирването ще доведе Карл. Щом чуе сигнала, той ще довтаса тичешком. Може би не ще ми се удаде да го предупредя на време, ще се приближи до скалите и тогава бикът… Не, по този начин Карл може да стане жертва вместо мене. Няма да свиря“.
След тия размишления той свали пръсти от устата си и остана безмълвен.
„Ех, да беше пушката в ръцете ми — каза си той след малко, — само да беше пушката в ръцете ми, лесно бих се разправил с тебе, отвратително животно. Можеш да благодариш на съдбата, че я изпуснах“.
Пушката беше изчезнала от ръцете на Гаспар, когато той падна по очи при първото си свличане от скалата. Навярно тя и сега се намираше близо до мястото, където той беше се строполил тогава, но на коя ли страна е отхвръкнала?
„Ако не беше тоя глезен — каза си Гаспар, — бих рискувал да изтичам за нея. О, да можех само да си взема пушката! Как бих пръснал черепа на тоя стар грухчо, преди да махне два пъти с опашката си. Да наистина бих го пръснал“.
„Но почакай — продължи по нататък ловецът, след като помълча малко. Кракът ми като че ли се оправя. Много е отекъл, но болката не е вече толкова силна. Само е навехнат. Ураааа! Навехнат е само. Дявол да го вземе! Ще се опитам да си взема пушката, пък каквото ще да става.“
Взел това решение, Гаспар се изправи на крака, като се подпираше на скалите и от двете страни. Той едва имаше възможност да се движи; и тъй като пукнатината беше еднакво широка от единия край до другия, можеше да я напусне през който отвор искаше.
Колкото и странно да изглежда, но стария бик, щом забележеше, че ловецът се отправяше към отсрещната страна, тутакси изтичваше към същия изход и заставаше, готов да го посрещне с рогата си.
Гаспар не очакваше такава хитрост от страна на своя неприятел. Той се надяваше, че ще излезе от едната страна на пукнатината, докато неговият неприятел пазеше другата, но сега разбра, че животното е хитро като самия него. От единия изход до другия имаше само няколко ярда и бикът лесно можеше да заобиколи и го застигне, ако Гаспар дръзнеше да се отдалечи дори само на шест фута от скалата.
Той направи един опит, за да види дали може да заблуди противника си, но беше заставен да се отдръпне в пукнатината току пред самите върхове на рогата му.
В резултат на този опит бикът сякаш се усъмни, че срещу него се крои нещо и започна още по внимателно да наблюдава жертвата си, като не откъсваше поглед нито за минута.
И все пак Гаспар имаше известна полза от краткото си разузнаване. Видя пушката си и успя да пресметне разстоянието до нея. Ако само можеше да разполага с тридесет секунди, тогава сигурно би си върнал оръжието, той започна да мисли какво да прави.
Изведнъж му хрумна някакъв план и Гаспар реши да го изпробва. Обикновено бикът стоеше близо до пукнатината, обърнат към нея; от устата му капеше пяна, а очите свирепо играеха; главата му, отпусната надолу, почти допираше о земята.
Гаспар можеше да промуши главата му с копие, ако го имаше на ръка; а би могъл да я разбие и с тояга.
„Не мога ли по някакъв начин — мислеше си той — да ослепя този звяр? Ха, измислих! Знам, какво да направя!“ — възкликна той, сетил се за нещо, което обещаваше да му донесе желания резултат.
Със светкавична бързина той нахлузи през глава колана си, на който висеше барутният му рог, после съблече палтото си и го разпери с две ръце, колкото му позволяваше, мястото, след това отиде до края на пукнатината, надявайки се, че ще може да метне дрехата върху рогата на бика, да закрие очите му за няколко мига и да изтича за пушката си.
Планът беше добър, но — уви! — не можа да се изпълни. Гаспар нямаше как да разпери ръцете си между двете скали, тъй че да хвърли дрехата както трябва — ловко и изкусно. Тя стигна до челото на бика, а той с презрително движение на главата си я отхвърли на една страна и застана точно срещу противника си, наблюдавайки го още по внимателно.
Отчаян от този неуспех, Гаспар се оттегли навътре в пукнатината със свито от болка сърце.
„Изглежда, че все пак ще трябва да извикам Карл и Осару — помисли си той — Или не! Още не! Има и друга възможност! В края на краищата аз ще успея!“
Какъв беше новият план на Гаспар? Скоро ще узнаем. Без да губи време, той се зае с неговото изпълнение. Гаспар беше младеж, който действуваше бързо.