Той грабна големия си рог, пълен с барут, и бързо го отпуши. Още веднъж запълзя към бика и се доближи до муцуната му толкова, колкото бе възможно, без да се излага на някаква опасност. Гаспар държеше барутницата за дебелия и край и като протегна ръка навън, изсипа върху най равното и сухо място голямо количество барут, а от там навътре посипа тънка ивица барут, дълга няколко фута.
Грухтящият як не подозираше каква изненада го очаква.
След време Гаспар извади стоманеното си огниво, кремъка и парче суха прахан, хвана огън и го поднесе към барутната ивица.
Както предвиждаше Гаспар, избухливото вещество засвятка на всички страни, обви бика с гъст серен дим и го изненада с внезапния си гръм. Животното започна да рие земята, да подскача наоколо, без да знае накъде да бяга.
Това чакаше Гаспар, който беше готов. Той се впусна изведнъж навън и се завтече към пушката си.
Бързо грабна оръжието си и, без да мисли за навехнатия си крак, изтича назад, подвижен като елен. Но и сега едва успя да се добере до скривалището си, защото бикът, съвзел се след изненадата, го видя, подгони го и още веднъж с трясък заби рогата си в скалата.
„Най-после! — каза Гаспар с повишено самочувствие, обръщайки се към своя противник. — Сега Си повече изплашен, отколкото наранен, но следващият път, когато запаля барут, предполагам, че ще бъде съвсем другояче… Стой там, където си, стари господинчо! Почакай още една минутка, и ще вдигна обсадата, без да ти дам условия за преговори и без да проява милост!“
Докато изговаряше тия думи, Гаспар напълни пушката си. Напълни и двете цеви, макар че едната беше достатъчна, тъй като още първият изстрел свърши работа, както трябва. Куршумът накара бика да се преметне презглава и веднъж завинаги сложи край на неговото грухтене.
Сега Гаспар излезе от пукнатината, сложи пръсти до устните си и изсвири тъй силно, че долината проехтя. Друго подобно изсвирване се чу откъм гората и след около петнадесет минути Карл и Осару приближаваха тичешком към скалата. Скоро те чуха подробностите около Гаспаровото приключение и го поздравиха, че се е избавил.
Убитите якове бяха одрани, нарязани на четвъртини и отнесени в хижата. Младото ранено биче не беше далеч от тях и дните му бяха довършени от копието на Осару. Разбира се, и то беше одрано, нарязано и пренесено в къщи. Но цялата тази работа извършиха Карл и Осару, тъй като сега глезенът на Гаспар го болеше толкова много, че самият той трябваше да бъде пренесен до хижата от Карл и Осару.
Глава XXXIX
БУБАЛЪТ
Карл и Осару също преживяха известно приключение, но то не беше така опасно, както това на Гаспар. В него те взеха участие повече като зрители, отколкото като действащи лица. Главният герой беше Фриц и той едва остана жив, за което свидетелстваше дълбоката рана в ребрата му.
Те си бяха избрали един бор и бяха започнали да го секат, когато до ушите им достигна някакъв неясен шум — смесица от квичене и лаене, който ги накара да спрат работата си и да се ослушат. Намираха се в рядка гора, главно от разпръснати тук-таме борови дървета, около които нямаше никакви храсти, така че можеше да се вижда на разстояние от неколкостотин ярда.
Както си стояха, загледани в далечината, едно едро животно, очевидно подгонено от някого, изтича покрай тях. Изглежда, че не беше от бързите бегачи, та те имаха възможност добре да го разгледат. То беше голямо почти колкото магаре и по външния си вид наистина приличаше на магаре, но чифт солидни рога, дълги около дванадесет инча, заострени накрая, показваха, че беше чифтокопитно животно. Козината му беше буйна, рошава — тъмнокафява на гърба, червеникава отстрани и възбяла на корема. На врата си имаше грива като на осел; вратът му беше дебел, а главата — доста голяма. Извитите назад рога бяха успоредни на врата му. Краката на животното бяха дебели, груби; общо взето, то изглеждаше глупаво същество и тичаше съвсем тромаво и тежко.
Нито Карл, нито Осару бяха виждали такова животно преди това, но се досетиха, че беше „тар“ или „бубал“ — от рода на антилопите, известни под името козеподобни антилопи, от които в Източна Индия се намират няколко разновидности.
И наистина това беше бубал или Capricornis bubalina.
Но животното не беше само. Макар и да споменахме, че не тичаше много бързо, то все пак препускаше толкова бързо, колкото можеше с дебелите си крака. И имаше защо да бяга: по петите му се зададе някаква глутница. Карл помисли, че бяха диви индийски кучета — цяла дузина, едри като вълци, с дълги тела и дълги шии, с продълговати муцуни и щръкнали нагоре уши със заоблени краища. Цветът им, общо взето, беше червен, по-белезникав към корема. Краят на дългите им рунтави опашки беше черен, а между очите си имаха по едно кафяво петно, техен отличителен белег; то допълваше свирепия им вълчи вид. Тия именно животни бяха изпълнили гората с див вой. Те тичаха и лаеха с все сила след бубала.