Фриц за пръв път в живота си виждаше бубал и, взимайки го за обикновен дивеч, изведнъж връхлетя на него. По-лесно Фриц би се справил, ако това беше някой саксонски глиган! В тая схватка кожата му беше раздрана на няколко места и той стана победител на бойното поле едва след продължителен двубой; впрочем не се знае дали не би пострадал още повече, ако едно оловно парче, голямо колкото лешник, излязло от пушката на неговия стопанин, не помогна да се сложи край на борбата.
Дивечът — освен заради кожата — едва ли заслужаваше да бъде отнесен в хижата, тъй като месото на бубала е много жилаво и безвкусно. Въпреки това хималайците ревностно го преследват: от една страна, защото лесно го ловят, а от друга — защото тия бедни хора не са толкова придирчиви към храната си.
Глава XL
ДИВИТЕ КУЧЕТА НАПАДАТ ОСАРУ
Както вече споменахме, едва ли имаше други живи същества, които Осару да мрази повече от дивите кучета. Те му бяха особено противни. Често бяха осуетявали лова му точно в момента, когато е бил готов да повали със стрелата си някоя сърна или антилопа; самите кучета не заслужаваха дори и труда да се издигне лък срещу тях. Месото им не можеше да се яде, а кожите им мъчно се продаваха. Всъщност Осару ги смяташе за мръсни паразити, които трябва да бъдат убивани и напълно унищожени.
Ето защо той се радваше толкова много, като гледаше как стария бубал избива своите противници — кучетата.
Но съдбата беше решила Осару да не заспи тая нощ, докато не се разкае за това свое злорадство.
Очакваше го друго приключение, за което ще разкажем сега…
Мястото, където бяха убити яковете, беше доста далече от хижата — три четвърти миля; и, разбира се, за да пренесат месото и кожите, Карл и Осару трябваше да отидат и да се върнат няколко пъти. Гаспар лежеше с навехнат крак и с нищо не можеше да им помогне. Както вече споменахме, дори и той трябваше да бъде пренесен на ръце до хижата.
Пренасянето на кожите и месото им отне целия ден и когато настъпи здрач, последният бут все още не беше прибран. Осару се запъти да го вземе сам, като остави другите в хижата да приготвят вечеря.
След като нарязаха месото, те се погрижиха да го окачат и на по-високи клони, за да не могат хищниците да го достигнат. Знаеха от опит, че наоколо се навъртаха разни грабители — способни да унищожат цял труп само за няколко минути, но все още не знаеха точно какъв звяр беше отнесъл месото на кравата як. Карл и Гаспар смятаха, че това беше работа на вълци, тъй като вълци от една или друга порода се срещат по цялото земно кълбо, а в Индия има няколко вида, като например „ландга“ или непалски вълк (Canis pallipes) и „бериа“ — друг вид индийски вълк, жълтеникав на цвят, със стройно тяло, едър колкото голяма хрътка, с дълги щръкнали уши като на чакал. Освен това из тия места се срещат и чакали, които всъщност са пак вълци, само че по-дребни; срещат се също и хиени, обикновени, с шарени кожи — така че трудно можеше да се каже кои от тези ненаситни животни бяха задигнали плячката им. Осару настояваше, че това са сторили не вълци, а кучета — може би същата глутница, която бяха видели през деня да преследва антилопата. Но това всъщност не беше толкова важно, тъй като дивите кучета са повече вълци, отколкото кучета и по природа са толкова свирепи и ненаситни, колкото и самите вълци. Но да се върнем към Осару и неговото приключение.
Индусът пристигна на мястото, където бяха оставили месото, и не беше никак изненадан, когато забеляза, че няколко кучета се промъкват там дебнешком. Под клона, на който беше окачен последният бут, се бяха събрали половин дузина кучета; някои се опитваха да скочат нагоре и всички отправяха свирепи, лакоми погледи към изкусителния къс месо. Те бяха вече изяли всичките вътрешности, цялата „карантия“ на яковете, така че наоколо нямаше и следа от нея. Осару много съжаляваше, че не беше взел със себе си нито лък, нито стрели, нито копие — с една дума, не носеше нищо, което можеше да се нарече оръжие. Беше оставил дори и дългия си нож, за да може по-лесно да пренесе тежкия бут.
Но щом видя омразните кучета, не можа да устои на изкушението да излее яда си. И като събра шепа големи камъни, втурна се сред тях и започна да ги замерва наляво и надясно.
Кучетата, стреснати от това неочаквано нападение, отначало се разбягаха; ала Осару забеляза, че те не изглеждаха чак толкова изплашени и някои от тях, като се зъбеха и ръмжаха, докато отстъпваха, сега спряха наблизо и сякаш се готвеха да се върнат назад.