За пръв път в живота си Осару като че ли се поуплаши от дивите кучета. Той беше свикнал да ги подгонва, щом ги зърнеше някъде, и те се разбягваха, щом чуеха гласа му. Но никога не беше срещал такива едри и свирепи кучета като тия; по всичко личеше, че бяха войнствено настроени. Беше станало почти тъмно, а нощем подобни зверове са много по-смели, отколкото през деня. През нощта те вършат най-големите си, най-жестоките си разбойничества и пакости. Осару се сети, че по всяка вероятност тия кучета никога не са виждали човек и следователно по-малко ще се страхуват от него.
Ето защо той беше обхванат от някакво лошо предчувствие, когато се намери сред тях сам, без никакво оръжие.
Осару изхвърли по кучетата всичките камъни, но те все още се мяркаха наоколо и в синкавия здрач изглеждаха по-големи и по-страшни, отколкото бяха в действителност.
За миг Осару поиска да събере още камъни и отново да се опита да ги пропъди. Но след като поразмисли, реши, че ще бъде по-разумно да ги остави на мира. Те и без това бяха наежени, така че и най-малкото предизвикателство от негова страна можеше да ги накара да го нападнат. Ето защо той реши да не се разправя с тях, а да избърза напред с товара си.
И без да се бави повече, свали от дървото останалия бут, метна го на рамото си и се отправи към хижата.
Не беше вървял дълго, когато му се стори, че кучетата са по петите му. Всъщност той беше почти сигурен в това; шумоленето от окапалите сухи листа, както и тихите ръмжения, които стигаха от време на време до ушите му, го убедиха, че те наистина вървяха подире му. Тежкият товар на раменете му не му позволяваше да извие глава и погледне нито на едната, нито на другата страна а да погледне зад себе си, трябваше целият да се извърне.
Но стъпките по сухите листа се чуваха по-близо и по-близо, а лаенето и ръмженето се повтаряха все по-често, докато Осару най-сетне бе принуден да се обърне, защото се боеше, че може да бъде нападнат в гръб.
Гледката, която се откри пред очите му, можеше да изплаши и най-смелото сърце. Той си мислеше, че е преследван само от пет-шест диви кучета, но сега видя, че зад него вървяха повече от двадесет и бяха най-различни по ръст й възраст. Като че някой бе събрал всичките песове от долината, за да го нападнат.
Но смелият и як индус не се уплаши. Твърде отдавна той презираше дивите кучета, за да се уплаши от тях — дори и от такава многобройна глутница; и той реши да направи още един опит да се отърве от тях.
Осару подпря тежкия бут на едно дърво, наведе се и запипа по земята. Скоро той отново се въоръжи с доста големи камъни и като се отдръпна няколко крачки назад, почна да ги хвърля с всичка сила право в зъбите на своите неприятели. Някои от камъните попаднаха в целта и много от кучетата се разбягаха с див вой. Но по-свирепите и по-старите едва се помръднаха от мястото си и само ръмжеха и отваряха зловещо уста; изпъкналите им зъби блестяха застрашително на лунната светлина.
В края на краищата Осару видя, че новият му опит за отбрана не подобри положението му и докато нарамваше отново товара си, забеляза как кучетата пак се струпаха подире му.
Може би той щеше да се откаже от товара си, но изведнъж се сети как да се отърве от своите отвратителни „спътници“.
Осару знаеше, че се намира близо до брега на езерото. Спомни си, че между него и хижата се простира дълга ивица вода, тъй като езерото се разливаше и образуваше нещо като залив. Знаеше също, че този залив дори и в самото си начало беше доста плитък и лесно можеше да бъде преброден. През този ден Осару го беше прегазил, за да си скъси пътя. Сега той се намираше на около стотина метра от това място и би могъл да стигне водата, преди кучетата да го нападнат. Ще нагази във водата и по този начин ще се избави от тях. Въпреки всичката си свирепост те сигурно няма да тръгнат след него и във водата!
Уверен в това, той отново нарами товара си и забърза напред. Нямаше време, пък и нямаше нужда да се оглежда наоколо, защото беше сигурен, че все още е преследван; шумът на ситните стъпки, ръмженето и тракането на зъби се чуваха зад него така, както и преди. Осару долавяше тия звуци все по-близо и по-близо и когато най-после стигна до брега на езерото, стори му се, че хищниците дишат в самите му пети.
Без да спира, Осару се втурна изведнъж във водата и закрачи буйно из нея. Шумът, който самият той правеше, газейки из водата до колене, му пречеше да долови всякакви други звуци; той се огледа да види дали е преследван, едва когато стъпи на отсрещния бряг на залива. Там се спря, обърна се назад и с досада забеляза, че кучетата пореха водата като хрътки, погнали някой елен. Те бяха вече към средата на заливчето. Изглежда, че бяха се колебали няколко минути, преди да навлязат във водата, и това бе дало на Осару известна преднина, инак те щяха да стигнат отсрещния бряг заедно с него. Но и сега скоро щяха да го настигнат.