Глава XLII
МОСТ НАД ПУКНАТИНАТА
Млади читатели, няма да ви досаждам с разказа си за всички подробности и незначителни събития около построяването на моста. Достатъчно е да споменем, че и тримата пътешественици бяха заети почти денонощно до окончателното му завършване. При все че не бяха лишени от нищо и можеха да прекарат целия си живот в тая долина, те се чувстваха като затворници — откъснати от всякаква дружба с хората. Тая мисъл ги потискаше и не ги оставяше да пропилеят нито час в безцелни развлечения. Цялото си време те отдаваха на това, което поглъщаше всичките им мисли — построяването на моста, звеното, което щеше да ги съедини с останалия свят и да ги освободи от самотното им заточение.
Измина цял месец, докато построят мост, който в края на краищата се състоеше само от една-единствена греда, около шест инча в диаметър и малко по-дълга от сто фута. Две тънки борови дървета, наставени с помощта на ремъци от сурова кожа — това беше цялото му устройство. Нека обаче не забравяме, че тия греди трябваше да бъдат издялани от дървета, докато станат почти навсякъде еднакво дебели, и то само с помощта на една малка брадвичка и няколко ножа; после гредата трябваше да бъде опалена на огъня, за да бъде съвсем суха и лека. Снаждането трябваше да бъде направено много внимателно и здраво, за да може да издържи тежест, без да се разедини. За тая цел нужно беше да се изплетат дълги въжета за кожите на много животни, които трябваше да бъдат хванати и убити. Трябваше да бъдат направени и други съоръжения, така е построяването на моста създаде работа и на тримата през целия месец.
В края на месеца мостът беше готов. Ето го там — сред долината на глетчера, положен върху заснежената повърхност на леда, единият му край — само на няколко фута от бездната! Там го бяха занесли тримата ловци и сега се готвеха да го поставят над пропастта.
Първо — ще запитате, — как тази тънка греда може да бъде поставена над зеещата пропаст. Тя е достатъчно дълга, за да стигне отсреща, това беше предварително изчислено, а бяха я наддали и с няколко фута повече, за да може да легне на двата бряга. Но как, за Бога, щяха да я прехвърлят над ямата? Ако един от тях се намираше на отсрещния бряг и държеше въже, вързано за края на гредата, тогава работата би била много проста. Но тъй като не беше така, какво тогава възнамеряваха да правят нашите строители? Явно е, е не можеха просто да тикнат „моста“ напред; краят на такъв дълъг прът сигурно ще падне по-ниско от хоризонталната линия, преди да достигне отсрещния бряг. А как щяха след това да го издигнат? Освен това, щом дървото бъде изтласкано малко повече от половината на пропастта, самата му тежест ще бъде толкова голяма, че тримата ловци няма да могат да го задържат и то ще се изплъзне от ръцете им и ще полети към дъното на пропастта, от където, разбира се, те никога не биха могли да го извадят. А това би било жалко след всичките им усилия да се сдобият с тази добре направена греда.
Но те не бяха толкова глупави да работят цял месец, без предварително да разрешат всички тия въпроси. Карл имаше достатъчно познания по инженерство и не би позволил работата да напредне толкова много, без да има на ръка подходящ план за прехвърлянето на гредата над пропастта. Ако можехте да разгледате предметите, разхвърляни наоколо, бихте забелязали и самите доказателства за съществуването на такъв план. Бихте разбрали също как тая трудност ще бъде преодоляна.
Бихте видели там стълба, дълга почти петдесет фута, чиято направа им отне няколко дни. Бихте видели и здрав скрипец с дебели колела, за които също яха отделили доста време. Бихте видели и няколко кълбета дебело въже, изплетено от сурова кожа. Нищо чудно тогава, че за построяването на моста им трябваше цял месец!
Оставаше само да го прехвърлят над пропастта! За тая цел нашите ловци бяха сега по местата си заедно с всичките необходими съоръжения. И без да се бавят повече, те се заловиха за работа.
Изправиха стълбата до скалата така, че долният край да се опира на ледника, и то толкова близо до пропастта, колкото беше възможно и безопасност.
Споменахме вече, че стълбата беше дълга петдесет фута и следователно изправена, тя се опираше о скалата почти на петдесет фута от ледника. По една случайност на тази височина имаше малка цепнатина — нещо като дълбей в скалата, където с помощта на желязно длето лесно можеше да бъде пробита дупка.
Измина цял час, докато дупката стана един фут дълбока. Това беше постигнато с помощта на брадвичката и желязното острие на Осарувото копие за глигани.
В тая дупка вкараха здрав дървен кол, който я изпълни почти цялата; но за да го направят съвсем стегнат и непоклатим, наоколо му зачукаха здрави дървени клинове.