Когато беше добре забит, краят на този кол остана да стърчи около един фут навън от скалата, И сега с помощта на ремъци от сурова кожа скрипецът беше здраво завързан за дървения кол, върху който предварително бяха изрязани няколко вдлъбнатини.
Скрипецът имаше две дървени колела с достатъчно здрави оси, за да могат да издържат със стотици килограми. И двете бяха предварително изпробвани.
Още един кол беше забит в скалата, но долу, на няколко фута от повърхността на ледника; той щеше да служи като макара, на която в случай на нужда бърдо да бъдат навити краищата на въжетата.
Следващата задача беше да се прокарат въжетата през колелата на скрипеца. Тази работа тримата ловци извършиха само за няколко минути, тъй като въжетата бяха вече старателно изплетени и точно толкова дебели, колкото трябваше, за да се наместят добре в жлебовете на колелата.
Сега нашите млади приятели завързаха краищата на въжетата или кабелите, както те предпочитаха да ги наричат, за дългата греда, която щеше да образува самия мост. Едно от въжетата вързаха към края на гредата, а другото — в средата й, точно там, където двете половини бяха снадени.
Постараха се да стегнат възлите най-внимателно, особено възела на средното въже, защото това въже щеше да играе особено важна роля. То щеше да изпълнява службата на главна подпора на моста — не само за да предпази дългата греда от огъване, но и от пречупване. Ако Карл не беше толкова изобретателен и не бе измислил тази опора, тънката греда, която бяха приготвили, никога нямаше да издържи тежестта на човешко тяло; ако ли пък бяха я направили по-дебела и по-тежка, тогава никога не биха могли да я прехвърлят над пропастта. На тази централна опора следователно с право те отдадоха по-голямо внимание; въжето, както и скрипецът, по който щеше да се движи, бяха направени от най-здравия материал. Другото въже беше предназначено да държи края на гредата така, че да не увисне в пропастта, а да легне върху леда на отсрещния бряг.
След като приготвиха напълно въжетата, всеки зае своето място. Най-силният от тях — Осару, трябваше да бута моста напред, а Карл и Гаспар щяха а се разправят със скрипеца и въжетата. Макар че гредата беше само шест инча дебела, под нея бяха поставени няколко дървени ролки, защото голямата й дължина би затруднила изтикването й напред дори по хлъзгавата и заснежена повърхност.
Карл даде знак и гредата започна да се придвижва. Скоро краят й премина ръба на пропастта близо до черната скала. Бавно и равномерно се плъзгаше тя напред и никой от ловците не продума нито дума; тъй много бяха погълнати те от своята работа.
Бавно и равномерно пълзеше гредата покрай скалата като някакво огромно влечуго, подавайки своята укротена с намордник муцуна над дълбоката пропаст.
Най-после първият валяк под гредата достигна края на пропастта и работата трябваше да спре, за да бъде преместен по-назад. Това беше извършено много лесно. Няколко омотавания на въжетата около долната макара и всичко замря. Колелата на скрипеца работеха превъзходно и въжетата гладко се плъзгаха в жлебовете.
Валяците скоро бяха преместени, въжетата — отвързани от макарата, и мостът отново тръгна напред.
Бавно и равномерно — бавно, но плавно и сигурно гредата се движеше напред, докато предният й край стигна до отсрещния бряг на пропастта и се плъзна няколко фута върху твърдия лед. Тогава въжетата бяха опънати и здраво вързани за долната макара. Отсамния край на гредата беше също вързан, за да не може да се измести настрана. И така, двата бряга на зеещата пропаст бяха свързани с мост.
Едва сега младите строители се спряха да видят резултата от своя труд. Застанали прави, загледани в този необикновен мост, който щеше да им отвори пътя към родината и свободата, те не можеха да удържат възторжените си чувства и нададоха радостно, победоносно ура!