Точно в такова положение изпада и нашият ловец на растения. Той едва се бе качил, а да слезе беше съвсем не по силите му. В това той се убеди само с един поглед.
Вярно, че скалата беше малко нещо полегата и той беше забелязал това още отдолу, но сега, гледайки я отгоре, той едва можеше да открие някакъв наклон. Тя изглеждаше почти отвесна и беше цели четиридесет фута — страшна височина, когато човек гледа отгоре. Карл се чудеше как изобщо бе успял да се изкачи и се ядосваше на себе си за своята глупава прибързаност.
Карл не можеше да остане тук през нощта. Трябваше да предприеме нещо, за да се измъкне от това неприятно положение. И като събра всичката си смелост, направи опит да слезе.
Той застана на колене върху площадката с лице към скалата. Тогава се улови за канарата, отпусна нозете си надолу и успя да налучка най-горното стъпало, но след това се явиха мъчнотиите. Хванал се с ръце за ръба на скалата, той не смееше да се пусне, за да стъпи по-надолу, а протягаше нозе, без да може да напипа друго стъпало. Няколко пъти той опипваше скалата с пръстите на краката си, мъчейки се да намери някаква връзка или издатина, но не можа да напипа нищо, на което да опре поне единия си крак; така че накрая беше принуден да се привдигне отново нагоре и да седне на площадката.
В това време му дойде наум, че може би има друго, по-добро място за слизане; и като стана, започна своите издирвания. Нищо не му пречеше да се движи дори и прав по площадката, без да се излага на някаква опасност, тъй като тя беше почти навсякъде широка няколко фута и опасваше скалата на едно разстояние от около петдесет ярда.
Карл я обходи от единия край до другия, като се спираше на всяка крачка и гледаше надолу.
Но неговото издирване завърши с ново разочарование. Надолу нямаше никакво място за слизане освен за някоя котка или друг звяр с извити нокти; във всеки случай за Карл нямаше никакъв изход и той се отправи към мястото, където беше се изкачил, с мрачното предчувствие, че няма да може вече да слезе на земята.
Докато обхождаше тясната „тераса“, Карл веднъж не вдигна очи нагоре; цялото му внимание бе погълнато от скалата под него. Но когато се връщаше обратно, погледът му шареше наоколо по-непринудено и той забеляза някаква тъмна дупка в скалата, само няколко фута над площадката. Тя беше голяма колкото една обикновена врата и след като я разгледа по-внимателно, Карл откри, че това е вход на някаква пещера. Той забеляза също, че навътре пещерата ставаше все по-широка и навярно беше много голяма. Той не се интересуваше повече от нея, само внезапно му мина през ум мисълта, че може би там ще трябва да потърси подслон през нощта. Това наистина можеше да се случи, ако Гаспар и Осару не дойдат да го потърсят, преди да се стъмни, и не успеят да го освободят от този „възвишен“ затвор. Но бе твърде вероятно и да не го потърсят, тъй като често се случваше някой от тримата да отсъства с часове, без това да тревожи другите. Те сигурно ще започнат да се безпокоят за него едва когато се стъмни. Но в тъмнината те може да тръгнат да го търсят в друга посока и дълго да скитат из гората, преди да се приближат до мястото, където беше той. А той се намираше в най-затънтената част на долината, скрита в тясната клисура. Между него и неговите спътници се издигаха канари и високи гори, така че и да вика за помощ, едва ли биха го чули от това голямо разстояние.
Ето какви мисли минаваха през ума му, докато се връщаше към мястото, където най-напред се бе покатерил на „терасата“. Той не отиде да изследва пещерата, както навярно би сторил при по-други обстоятелства; сега любопитството му беше подтиснато от тежкото положение, в което бе изпаднал.
За него беше ясно, че сам нищо не можеше да стори, за да се освободи. Не му оставаше следователно нищо друго, освен да чака да дойде Гаспар или Осару, или пък и двамата. И като се въоръжи с търпение, седна на края на площадката и зачака.
Разбира се, той не мълчеше, докато чакаше. Карл беше достатъчно съобразителен и знаеше, че ако стои и мълчи, другите никога няма да го намерят. Ето защо от време на време той се изправяше на крака и се провикваше, ковкото му глас държи; скалите му отвръщаха с многократно ехо.