Страхът му обаче не трая дълго, и то по две причини. Първо, той си спомни това, което беше чел в книгите, а именно, че мечката от този род има кротък нрав, че не е месоядно животно, а се храни с плодове и не напада човека, освен когато е преследвана или ранена. Тогава, разбира се, тя се отбранява както всички други животни, дори и най-кротките и безвредните.
Другата причина, поради която страхът му скоро изчезна, беше тази, че случайно той се намираше на такова място, дето мечката едва ли можеше да се доближи. Карл бе доста настрана от пътя й и само ако пазеше пълна тишина — нещо, за което той щеше да внимава, — животното можеше и да не погледне към скалата и да си замине, без дори и да го забележи. С надежда, че така именно ще стане, Карл седна и се спотаи като мишка.
Но изглежда, че той си бе направил сметката без кръчмаря. Мечката нямаше намерение да си отива, а си кроеше съвсем други планове. Тя поскита около камъните — издавайки от време на време същото магарешко пръхтене, което я беше издало — и току изведнъж се упъти към скалата и се спря точно под мястото, където беше седнал Карл. После се изправи на задните си крака, опря предните си лапи на канарата и погледна нагоре — право към учудения ловец на растения.
Глава XLIX
НЕОБИКНОВЕНО СЛИЗАНЕ
В този момент сигурно и мечката се изненада като Карл, но едва ли се уплаши като него. Все пак изглежда, че се стресна, защото, щом го забеляза, изведнъж стъпи с четирите си лапи на земята и за миг, като че ли се поколеба дали да обърне гръб и да изтича към храсталака, или да остане. Всъщност тя отстъпи няколко крачки, като ръмжеше и поглеждаше нагоре, но после изненадата и страхът й сякаш попреминаха и тя се приближи отново към скалата, готова да скочи нагоре.
Когато за пръв път видя мечката, Карл беше седнал на ръба на площадката, точно там, където се бе изкачил; а ето, че и животното се канеше да се изкачи на същото място. Като разбра намеренията й, Карл скочи и почна да тъпче на едно място, без да знае какво да прави и накъде да бяга.
Той и не помисли да спре мечката. Нямаше никакво оръжие, нито нож дори; а знаеше много добре, че опиташе ли да се бори с нея, уповавайки се само на собствената си сила, то в края на краищата той или щеше да бъде удушен в обятията на огромния звяр, или пък бутнат надолу от скалата и сплескан на пита в подножието й. Ето защо той и не мислеше за някаква защита, а само за отстъпление и бягство.
Но как да отстъпи? Накъде да бяга? Нищо не би му помогнало, ако се движи само по „терасата“, тъй като мечката можеше лесно да го последва; а ако тя възнамеряваше да го нападне, по-добре би било той да стои и чака там, където си беше.
Карл все още се колебаеше какво да прави, а мечката беше вече почнала да пълзи нагоре, когато той изведнъж се сети, че може да се скрие в пещерата.
Карл нямаше време да разсъждава дали това е разумно, или не. Ако се забавеше още малко, без съмнение едрото черно животно щеше да го сграбчи с лапите си. Ето защо, без да мисли повече, той се завтече към пещерата.
Щом стигна до нея, Карл влезе вътре, направи пипнешком две-три крачки и приклекна близо до входа.
За щастие той влезе в пещерата отстрани, за да може по-добре да се скрие в тъмнината. Ако беше останал в средата на „парадния вход“, той или щеше да бъде прегазен от мечката, или притиснат от огромните й лапи, преди да успее да каже „гък“! Но сега, едва бе снишил гръб и ето че мечката се зададе; продължавайки да пръхти и ръмжи, тя се втурна навътре в пещерата. По ръмженето й Карл разбра, че тя отиваше все по-навътре.
Ловецът на растения се питаше какво да прави: дали да остане там, където беше, или да излезе отново на площадката.
Явно, положението му не беше безопасно. Ако мечката се върне, сигурно ще го забележи. Карл знаеше, че тия животни могат да виждат и при най-слаба светлина — дори и при пълен мрак; следователно мечката щеше да го види, а ако не го видеше, щеше да го подуши; а за Карл това беше равносилно.
Нямаше смисъл тогава да стои вътре в пещерата и макар че навън не беше по-безопасно, той реши да излезе. Вън поне щеше да бъде на светло и можеше да види своя неприятел, преди да бъде нападнат. Мисълта, че може да бъде изненадан в пещерата и сред пълен мрак, удушен от невидимия противник, го ужасяваше и отвращаваше. Ако загинеше така, тогава нито Гаспар, нито Осару щяха някога да узнаят какво е станало с него; костите му щяха да лежат в мрачната пещера, без някога да бъдат открити от човешко око. А това беше непоносимо!
Карл не можеше повече да чака и като се поизправи, втурна се навън към светлината.