Той не се спря при входа на пещерата, а се завтече по „терасата“ към мястото, откъдето се беше качил. Тук се спря и почака няколко минути, озъртайки се неспокойно ту назад към входа на пещерата, ту напред към главозамайващата стръмнина.
Ако Карл познаваше по-добре нрава на тибетската мечка или пък намеренията на тази, с която се бе срещнал, той нямаше да се страхува толкова много. Мечката, не познавайки своя неприятел, не беше по-разположена да влезе в бой, отколкото самия ловец. По всяка вероятност Карл беше първото двуного същество, което тя срещаше в живота си. И тъй като не знаеше силата на такова едно странно създание, тя беше твърде склонна да го остави намира, стига и той да й отвърне със същата вежливост.
Всъщност мечката бързаше към собственото си жилище, може би за да намери другаря си или да защити малките си, които според нея бяха в опасност, и нямаше никакво намерение да задява ловеца на растения — както се оказа по-късно.
Но как можеше Карл да знае това? През цялото време той си въобразяваше, че мечката го преследва, че се бе изкачила на скалата само за да го нападне, че се бе втурнала в пещерата, за да го намери някъде навътре. И сега, щом открие, че го няма, ще долети отново навън, и тогава…
Известно е, че понякога една опасност прави другите да изглеждат нищожни и че неволята често дава смелост и на най-големите страхливци.
Карл не беше страхливец и при все това не посмя да се впусне надолу по скалата, докато все още чувстваше, че животът му не е застрашен. Но сега, когато разбра, че друг изход няма, слизането по скалата не му се стори толкова опасно. Поради това, пък и подтикван от страха, че меката може всеки миг да се върне, той реши да опита още веднъж.
Карл провисна надолу, колкото ръстът му позволяваше. Този път неочаквано той сгодно налучка стъпалата под краката си. Смелостта му постепенно се възвърна и той почна да мисли, че всичко ще се оправи и че след няколко секунди ще стъпи на земята, където лесно може да се отърве от мечката, като се качи на някое дърво или като се брани с пушката си, която го чакаше напълнена под скалата… През цялото време той гледаше нагоре, освен когато трябваше да погледне под себе си, за да види разположението на стъпалата.
Нямаше нищо чудно в това, че гледаше нагоре, изпълнен с тревога. Нападнеше ли го мечката в този момент, участта му щеше да бъде страшна!
Но животното все още не се показваше и Карл продължаваше да се спуска все по-надолу и по-надолу!
Той едва бе изминал половината път, а до земята оставаха още цели двадесет фута, когато изведнъж усети, че под него нямаше никакви грапавини, о които да опре краката си. Беше стъпил на някаква издатина, която за жалост се оказа нестабилна, лесно се откърти и той увисна във въздуха, без да има къде да опре дори пръстите на краката си. Сега цялата тежест на тялото му трябваше да бъде удържана само от мускулите на ръцете му!
Страшно положение наистина! И ако не успееше веднага да намери опора за нозете си, трябваше да полети надолу в пропастта.
Карл се бореше мъжки, разпери пръстите на краката си и с тях опипваше скалата ту наляво, ту надясно.
Повърхността й беше гладка като огледало, нямаше никаква грапавина, на която да стъпи, Карл помисли, че вече загива!
Опита се да се хване за някоя от по-горните издатини — първо, с едната ръка, после и с другата, — но успя само да ги докосне, а не можа да се хване за тях и да се издигне отново нагоре. И той реши, че краят му наближава!
Ръцете му като че ли се откъснаха, силите му го напуснаха, И той повярва, че е свършено вече с него!
И все пак продължаваше да се бори с онова упорство, с което младите се държат за живота; той висеше на скалата, макар и да знаеше, че всеки момент можеше да настъпи фаталният му край.
Но изведнъж чу гласове, окуражителни викове:
— Дръж се, Карл! Дръж се!
Гласовете му бяха познати. Той знаеше кой го вика, но другарите му бяха пристигнали много късно! Карл можа да им отговори само с тихо стенание.
Това беше последното му усилие. Заедно с болезнения вик ръцете му се отпуснаха и той полетя гърбом надолу от скалата.
Глава L
ТАЙНСТВЕНОТО ЧУДОВИЩЕ
Карл, бедният Карл… той навярно се преби… претрепа се… умря!
Но почакайте, драги читатели! Не бързайте толкова… Карл не е мъртъв, нито пък ранен. Падането от скалата го нарани толкова, колкото ако се бе прекатурил от някой стол или ако се бе търкулнал от кушетката върху килима в гостната стая.
„Но възможно ли е това? — ще се учудите вие. — Да падне от двадесет фута, и то върху куп остри камъни, и да се спаси от смърт, от нараняване, че дори и от одраскване?“