Той наистина беше здрав и читав. И само една минута по-късно стоеше изправен в подножието на скалата, цял-целеничък, макар че едва си поемаше дъх и силите му бяха съвсем изчерпани.
Но не мислете, че тук има някаква тайна. Аз ей сега ще ви разкажа как той се спаси.
Гаспар и Осару го очакваха да се върне по-рано в хижата, но от дългото му отсъствие разбраха, че с него се е случило някакво нещастие и тръгнаха да го търсят. Те не биха го открили тъй бързо без помощта на Фриц. Кучето ги беше отвело по неговата следа, така че не губиха никакво време из долината, а минаха по най-прекия път от хижата до мястото, където го намериха.
Те пристигнаха в най-критичния момент — точно когато Карл правеше последни усилия да слезе от скалата, и му извикаха още щом го видяха, но Карл не ги чу, защото беше цял погълнат от трудното слизане и от страха от мечката. Точно тогава той загуби всяка опора под нозете си и Гаспар и Осару го видяха как увисна безпомощно на скалата.
Съобразителният Гаспар бързо се досети какво трябва да сторят. Двамата с Осару се впуснаха под скалите и протегнаха ръце да хванат Карл, ако падне. По една случайност Осару носеше върху раменете си голямо кожено наметало, което по нареждане на Гаспар той бързо смъкна, опънаха го в ръце и го издигнаха високо над главите си. Докато вършеха това; Карл ги беше чул да викат: „Дръж се!“ Едва бяха подложили наметалото и Карл тупна точно в средата му. Макар че неговата тежест събори и тримата на земята, те скоро скочиха на крака, без да бъдат ни най-малко наранени.
— Хахаха! — изсмя се Гаспар. — Пристигнахме точно навреме, а? Хахаха!
Разбира се, че последваха доста много радостни възклицания и поздравления по случай щастливото избавление. А това наистина беше щастливо избавление, защото — ако Гаспар и Осару не бяха пристигнали „точно навреме“, както се изрази Гаспар, и ако не бяха действали тъй бързо, бедният Карл нямаше сега да бъде жив, за да им благодари.
— Е — въздъхна Гаспар, — мисля, че с право бих могъл да кажа: „Днес е най-щастливият ми ден!“, макар че не знам дали може да се нарече така един ден, който едва ли не излезе гибелен и за двамата ми спътници…
— И за двамата ли? — попита Карл малко поучуден.
— Да, братко — отговори Гаспар. — Ти си вторият, чийто живот спасявам днес.
— Какво? И Осару ли беше в опасност? Ха, та той е съвсем мокър, вир-вода… — каза Карл, като се приближи до индуса и опипа дрехите му. — Но и ти си мокър, Гаспар! И от тебе тече вода… Какво значи това? И двамата ли паднахте в езерото? Давихте ли се?
— Да-да! — отвърна Гаспар. — Оси се дави… (Гаспар често наричаше индуса с галеното му име Оси.) — Дори нещо по-лошо от давене. По-жестока съдба застрашаваше нашия приятел — той щеше да бъде погълнат…
— Погълнат? — извика учудено Карл. — Погълнат! Какво искаш да кажеш, братко?
— Искам да кажа точно това, което казах… че Осару без малко щеше да бъде погълнат — тяло, кости и всичко, така че нямаше да остане и следа от него.
— О, Гаспар, ти навярно се шегуваш… В езерото няма никакви китове, та нашият беден Осару да се превърне в Йона52. Няма нито акули, нито пък други едри риби, които да могат да глътнат един възрастен мъж. Какво тогава искаш да кажеш? Или се шегуваш?
— Вярвай ми, братко, говоря ти съвсем сериозно. Ти и аз насмалко щяхме да загубим нашия приятел — индуса, така както и ние с него едва ли не загубихме тебе… Защото, ако Осару не беше спасен, нито той, нито аз щяхме да бъдем тук навреме, за да ти помогнем… и тогава и двамата щяхте да загинете. Какво щях да правя аз без вас и какво щеше да стане с мене? Да, след всичко това едва ли бих могъл да нарека днешния ден „щастлив“. Ден, изпълнен с угрози, с опасности — дори и когато човек има късмет в края на краищата да се избави от тях, — си остава неприятен ден и човек не желае да си спомня за него. Не, аз просто изтръпвам от ужас, като си помисля за днешния ден и за опасностите, които ви заплашваха!
— Но хайде, Гаспар! — прекъсна го ботаникът. — Обясни ми! Кажи ми какво се е случило, та и двамата сте мокри до кости? Кой е щял насмалко да погълне Осару? Риба, звяр или птица?
— Риба, бих казал… — добави шеговито Карл. — Ако се съди по мястото, където сте преживели приключението си. От външния вид е явно, че то трябва да се е случило във водата, а може би и под водата! Да, навярно е било някаква риба! Хайде тогава, братко, да чуем тази рибарска история…
— Наистина, в тая работа е замесена и риба — отговори Гаспар. — Осару доказа, че в езерото има риби; той улови една почти колкото него, но аз не вярвам, че може да има толкова голяма риба, която да го погълне целия — труп, крайници и прочее, без никакъв остатък, без никаква диря. А чудовището, което се канеше да извърши този подвиг, наистина нямаше да остави и най-малката следа, по която да разберем какво се е случило с нашия нещастен приятел.