Отначало Гаспар се бе смял най-сърдечно на комичната картина, която Осару представляваше — подал само глава над водата, с най-жалостно изражение на лицето, но когато разбра истинската опасност, която застрашаваше индуса, веселото му настроение бързо изчезна, смехът му изведнъж секна и върху лицето му падна тревожна сянка.
Но Гаспар беше човек, който в случай на опасност бързо решаваше и бързо действаше; той изведнъж измисли как да спаси Осару. Като извика на индуса да не мърда, Гаспар излезе на брега и отвърза и двата края на мрежата. След това изтегли дългото кожено въже, което беше провряно в горния й край, изряза всичките дървени тапи, покатери се бързо до голямото дърво и запълзя по един от хоризонталните му клони, който се простираше точно над мястото, където беше затънал индуса. Гаспар хвърли единия край на въжето на Осару и му каза да го върже около себе си, а другия преметна над клона и се спусна по него във водата.
Скоро коженото въже бе затегнато около тялото на Осару — точно под мишниците му; тогава и двамата се хванаха за другия край и започнаха да теглят надолу с всички сили.
За голяма тяхна радост силата на двамата беше достатъчна, за да отслаби силата на пясъка; той се поотхлаби и взе да отпуща краката на индуса. След дълго и упорито теглене и дърпане Осару беше освободен. Тогава и двамата изтичаха на брега и същите гори и канари, които доскоро отекваха от жалостните писъци на индуса, сега прокънтяха от радостни и възторжени викове.
Глава LIV
НУЖНА Е МЕЧА МАС
Опасността, от която току-що се бе избавил Осару, прогони от главата му всякакви мисли за риболов поне през тоя ден. А при това и мрежата беше повредена от грубото издърпване на горното въже, та трябваше да бъде закърпена, преди да може пак да се заложи; и тъй Гаспар и риболовецът взеха хванатата риба и мрежата и се упътиха към хижата.
Когато пристигнаха там, останаха изненадани, че Карл още го нямаше, а ставаше вече късно; страхувайки се, че може да го е сполетяло някакво нещастие, те незабавно тръгнаха да го търсят.
Както вече знаем, следите му бяха открити от Фриц и двамата ловци пристигнаха тъкмо навреме, за да спасят живота на Карл.
— Но разкажи ни, братко! — помоли Гаспар след малко. — Защо се изкачи толкова високо?
Карл започна подробно да им разправя за своите следобедни приключения, като същевременно им откри и съкровения си план за преодоляване на скалата с помощта на няколко стълби.
Когато стигна до мечката, Гаспар се превърна целият в слух.
— Какво? Мечка ли? — учуди се той. — Мечка ли казваш, братко? Къде отиде?
— В пещерата, и още е там.
Още ли е вътре? Чудесно! Сега ще я хванем! Да вървим, по бързо!
— Не, братко, по-добре е да не влизаме при нея. Опасно е да я нападаме в пещерата.
— Съвсем не! — отговори смелият ловец. — Осару казва, че тукашните мечки са много страхливи, и че той не би се поколебал да нападне някоя от тях сам, единствено с копие в ръка. Нали така, Осару?
— Да, сахиб. Мечката много страхлива… Аз не боя от нея, никога!
— Помниш ли, Карл, как другата мечка избяга от нас като някоя сърна…
— Но тази е от друга порода — обясни Карл и захвана да описва подробно мечката, която бе срещнал.
От описанието Осару веднага разбра с каква мечка бе имал работа Карл и заяви, че тя е толкова кротка и боязлива, колкото и мечката „мързеливка“. Когато придружавал някаква експедиция, той бил убивал мечка от този род из Силхетските планини, където — заяви той — имало много тибетски мечки. Според мнението на индуса нямало никаква опасност, ако я нападнат в пещерата или където и да било.
Най-после Карл престана да се противи. Той започна да мисли, че в края на краищата навярно мечката не е имала никакво намерение да го преследва — иначе до сега тя би излязла от пещерата, след като не го е намерила там. Сигурно нейното леговище се намираше някъде навътре в пещерата и тя се бе втурнала тъй бързо покрай него, за да се скрие. Това предположение изглеждаше твърде правдоподобно, защото ловците бяха чакали отвън доста време, а мечката все още не благоволяваше да се покаже на площадката.
И тъй, тримата решиха да влязат в пещерата и ако могат, да убият мечката.
Това решение обаче беше взето само след сериозно и внимателно обсъждане. Изтъкнати бяха две причини, които спомогнаха на ловците не само да решат, че мечката трябва да бъде убита, но и да се убедят, че нейното убиване е от голямо значение за тях и че трябва да успеят в това свое начинание.