Фридрих Герстекер
Ловци на роби край Мисисипи
Палещото септемврийско слънце изпращаше почти отвесно лъчите си върху необятните поля с памук и захарна тръстика, върху ширналите се блата и прерии на Луизиана. Цялата природа си почиваше или по-скоро изглеждаше отпаднала и немощна, съсипана и обезсилена. Пламвалите й пори с копнеж очакваха нощната роса, която щеше да напои чезнещата от жажда земя, да възвърне свежия цвят на дърветата, а на цветята аромата. Жаркото слънце караше плантатора да се оттегли в най-отдалечения ъгъл на прохладното си жилище, където, зад спуснатите жалузи, с кристална чаша, пълна с вино, до себе си, той лежеше замечтан в плетения си люлеещ се стол и се развличаше — с една дълга сребърна лъжичка гонеше из чашата разхладителните ледени парченца.
А навън из нивите, превили голи гърбове под слънчевата жар, се точеха дълги редици от черни роби — мъже, жени и деца с големи кошове, където събираха пухчетата на памука, измъквани от твърдите семенни кутийки. В сянката на един пекан1 с голям кожен камшик в ръката стоеше облегнат на стеблото главният надзирател и прозявайки се, обхождаше с поглед пъшкащите берачи. От време на време извръщаше глава и поглеждаше към близката господарска къща, която привличаше окото му с една по-приятна гледка.
Десет стъпала водеха към дългия балкон на господарската къща, потънал в сянката на високи хининови дървета и две цъфнали магнолии. Пълзящи бели рози се виеха нагоре по украсените с дърворезба колони, достигайки дивата лоза, която под ниския сенник провираше сред нежните розови пъпки своите напращели сини гроздове. Във вътрешността на помещението, наподобяващо беседка, покрай стените бяха поставени редки тропически и северни растения, които смесваха благоуханията си с аромата на избуялите около тях пълзящи рози.
Но не само цветя и плодове украсяваха входа на дома на богатия Боуфорт, известен и уважаван като един от най-заможните плантатори по течението на цялата Фолс Ривър, не само разкошни цветове се полюляваха от едва забележимия западен вятър, идващ откъм обширната водна площ на Коварната река, а и между колоните, обкичени с цветни пъпки и плодове, ръката на малко негърче неспирно полюляваше пъстър изкусно изплетен хамак, в който лежеше дъщерята на плантатора, пленителна чернокоса креолка.
Около нея бяха пръснати току-що откъснати цветя и големи кадифени магнолиеви листа, върху които с помощта на игла тя бе изобразила и изписала различни фигури и имена. Из хамака и по стоящата наблизо масичка се търкаляха френски списания и модни журнали. Всичко това показваше, че младото момиче бе опитало какво ли не, за да убие скуката си.
Та нима загорелият от слънцето мрачен надзирател на негрите се осмеляваше да вдигне поглед към красивата и богата дъщеря на плантатора? Не, той добре знаеше колко много тя го мразеше, как се отвращаваше от него. Известна му бе пропастта, която зееше между него и момичето във всяко отношение. Не, не Гейбриела Боуфорт, а едно друго същество привличаше погледа му.
До Гейбриела се беше облегнала девойка със своеобразен чар, една индианка. Държеше в ръка ветрило от пъстроцветни паунови пера, с което вееше хлад на плантаторската дъщеря и отпъждаше жужащите наоколо насекоми. Тъмният бронзов цвят на кожата й, та даже цялата й стойка и поведение издаваха дъщерята на дивите гори. Само обичайната за индианците дълга и права гарвановочерна коса беше при нея леко накъдрена и имаше синкав оттенък, който е присъщ на квартеронките. Тя носеше лека рокля, кроена и шита по начина, използван от нейното племе. Колан, извезан с пъстри мъниста, стягаше роклята й над кръста и заедно с два коралови наниза (единият около врата, а другият около слепоочията) представляваше единственото украшение на девойката. Само мокасините й, направени от мека щавена кожа, още издаваха изкусната ръка на Недаунис Аис (Малката дъщеря), или просто Саис, както за по-кратко я наричаше Гейбриела.
Но колкото хубави и очарователни бяха и двете момичета, толкова по-мрачни мисли, изглежда, терзаеха Саис. Дали си мислеше за съдбата на своето племе, на целия свой народ? Прогонен от земята, който някога му принадлежеше, почти изтребен от оръжията и огнената вода на белите, той се бе оттеглил в Далечния запад, а тя остана да прислужва при един потомък на онази насилническа раса, макар самата тя по право и рождение да бе господарка на тази земя. Сигурно е, че би имала достатъчно основание да бъде тъжна по тази причина. Но не беше това, не я измъчваше и мисълта, че е принудена да служи някому. Саис мислеше за родителите си, от които бе отвлечена чрез коварна хитрост.
1