— Да я купя ли? — възкликна Сейнт Клайд и втренчи поглед в съдията. — Да я купя? Действително да я направя робиня? Та няма ли някакъв друг начин да спасим Саис от този позор?
— Страхувам се, че няма. Във всеки случай това би било най-сигурният начин поне за момента да я задържим при нас. А може би да склоним непознатия да приеме първо само една част от сумата, а пък после да видим какво още може да се направи. Какво ще кажете?
— Ах, уважаеми господин съдия — отвърна младият креол, — знаете много добре, че съм беден. Единственият ми кон току-що рухна на земята и едва ли ще събера достатъчно пари, за да си купя нов. А откъде тогава да намеря сумата, която ще поиска онзи негодяй за Саис?
— Слушайте, Сейнт Клайд, ще ви направя едно предложение: самият аз ще купя момичето и ще го задържа при мен. Спечелите ли тези пари, тогава ще я предоставя на вас.
— Купуване и все купуване! — процеди през зъби креолът, потискайки гнева си.
— Приемете предложението ми — каза съдията сърдечно, — в моя дом ще се отнасяме към нея като към наша дъщеря.
— Добре тогава! — рече Сейнт Клайд. — Принуден съм да се подчиня, това ще я избави поне за момента. Но после ще намеря свидетели, които да потвърдят, че е родена като свободен човек, пък ако ще да се наложи да ги докарам чак от ледените райони на Севера.
— Няма да ви помогне кой знае колко много. Впрочем, ако действително имате намерение да изпратите човек при онова индианско племе, по една случайност мога да ви посоча къде да си намерите пратеник. Тази сутрин, прехвърляйки се през Мисисипи, тук в Поант Купе дойдоха седем-осем индианци от областта Уест Фелисиана. Продаваха еленово месо, а после накупиха и отнесоха със себе си барут, олово и уиски.
— От кое племе бяха?
— Вероятно от чоктавите, дето все се навъртат тук наоколо. Но най-напред уредете покупката на индианката. Понеже ако наистина е тъй, както вие мислите, и онзи добър човечец има нечиста съвест, той едва ли ще се бави дълго в този край, а ще отведе плячката си на сигурно място… Тъй, дайте това писмо на мистър Боуфорт, нека той извърши сделката от мое име. Сега жена ми и бездруго е съвсем сама, а вече познава индианката. Не се съмнявам, че двете чудесно ще се разбират.
— Но още нещо, господин съдия, трябва ми друг кои, ще можете ли да ми продадете?
— Колко давате? — попита съдията, тъй като един американец никога не пропуска възможността да направи пазарлък за някой кон.
— Като заделя пари за най-необходимото, остават ми четиридесет долара.
— Добре, ще ви намеря кон, но не е възможно да тръгнете още тази вечер.
— Тръгвам веднага!
— Глупости! Не разваляйте сега всичко с вашата припряност! Всяка вечер в осем часа старият Боуфорт се зарежда с бледорозово вино и си ляга да спи. Направо е невъзможно да го разбудиш, а даже и да ви се удаде, не ми се ще да го срещам в подобно настроение. Преди девет часа сутринта няма как да се разговаря с него. Тръгнете ли оттук в осем часа, ще го заварите тъкмо да закусва. Това е най-подходящото време. Впрочем помолих Боуфорт да позабави плащането с три дни и през това време да задържи Саис у дома си. Може би все пак ще успея да я спася. Утре ще разговарям с Бийти, един от нашите най-добри адвокати. Има ли някаква възможност да се докаже самоличността на дъщерята на вожда, той непременно ще я открие и използва.
Изпълнен с нови надежди, Сейнт Клайд най-сетне склони да приеме предложенията на съдията и да пренощува при него. А когато на сутринта вече препускаше по широкия път с писмото, което щеше да избави Саис от ноктите на търговеца, едва тогава и на самия него му стана ясно колко много обичаше младата индианка. Вярно, че беше беден и нямаше нищо друго, освен собствената си сила и издръжливост, но дъщерята на дивите гори, свикнала на лишения още от дете, едва ли би тъгувала по удобния живот в плантацията, ако той действително не й беше безразличен, както си мислеше и се надяваше. Само че най-напред тя отново трябваше да бъде свободна, свободна като елена в прерията.
Той пришпори коня си и най-сетне достигна поселището край Фолс Ривър. Профуча през малкото градче с отпуснати юзди, а после покрай него се занизаха плантация подир плантация… и там… ето там сред зеленината му се мярна високият блестящ на слънцето покрив. Добра се до портокаловите дръвчета, скочи от коня, закачи юздите му на едно полуизсъхнало дърво и изкачвайки се бързо по стъпалата, той се втурна в помещението, където мистър Боуфорт винаги закусваше.