— Здравейте, Сейнт Клайд! — сърдечно го поздрави плантаторът. — Хубаво правите, че пак ме посещавате, вчера вечерта бях малко в лошо настроение, но проклетият негритос толкова ме ядоса! Е, елате де, ей там има още един стол. Сципионе, негоднико, не можеш ли да не дремеш, когато един джентълмен се нуждае от стол? — прекъсна сам мисълта си, за да отправи това „приятелско“ напомняне към негърчето, което му прислужваше по време на закуска.
Сейнт Клайд се огледа неспокойно из помещението, където обикновено по това време стояха Гейбриела и Саис.
— Дъщеря ми ли търсите? — попита Боуфорт. — Тази сутрин нещо не й е добре и помоли да бъде извинена.
— Ами… ами Саис?
— Слушайте, Сейнт Клайд — каза старият Боуфорт и остави ножа си на масата. — Ако искате да бъдем добри приятели, не ми разваляйте закуската и не ме занимавайте с тази стара история. Работата е вече уредена!
— Уредена ли? Но за бога, как? Саис замина ли?
— Още не е, но сега ми направете удоволствието да седнете. Виното е отлично, а бифтекът превъзходен.
— Мистър Боуфорт, трябва да ви предам това писмо от съдията. Моли ви най-настоятелно да изпълните желанието му.
— Хубаво — каза Боуфорт и без да го погледне, тикна писмото под чинията си, — после ще го прегледаме.
— Но, мистър Боуфорт, бързо е, щастието на един човешки живот зависи от него — замоли се Сейнт Клайд.
— Ама вече започва да ми идва до гуша — възкликна Боуфорт, къде засмян, къде ядосан. — Да не би да си мислите, че на този свят има нещо, заради което бих оставил бифтека си да изстине, а розето да се стопли? Хич не се залавям с онова, което може да почака, докато закуся. Такъв ми е девизът, а сега седнете, иначе сериозно ще се разсърдя!
Сейнт Клайд добре разбра, че в случая никакви други възражения не биха могли да помогнат, и седна до плантатора, но му беше невъзможно да преглътне дори и залък. Изпи няколко чаши вино и после започна неспокойно да се разхожда насам-натам по дългия балкон, където въздухът бе наситен с аромата на цветовете. Междувременно мистър Боуфорт най-спокойно довърши закуската си, бавничко допи остатъка от виното, после си изтри устата с кърпа, отпусна се за кратко време назад в стола и като пое дълбоко въздух, каза:
— Тъй… а сега да поизлезем и да видим как…
— Ами писмото…?
— Ах, тъй, да… замалко да го забравя. Е, та какво пише съдията?… Драги приятелю… интересувам се… тъй като спешно ми трябва… жената сама… моля ви сърдечно… Саис… за бога, пак този проклет негритос!… да я откупя… Глупости, закъснял е… важни причини… да отложите предаването й. Глупости, казах вече, че е закъснял… голяма услуга… с уважение и приятелство… да, ама съжалявам… закъснял е…
— Но нали само преди броени минути казахте, че Саис все още не е заминала? Защо да е късно?
— Моят надзирател я купи — отвърна му Боуфорт. — Обърнете се към него и ми спестете тази работа — до гуша ми дойде непрекъснато да ме измъчват с тази твар.
— Но мистър Боуфорт, какво, за бога, ви направи толкова коравосърдечен към Саис? Та досега се отнасяхте към нея повече като баща, отколкото като чужд човек.
— Тъкмо там е работата, господине! — извика старият плантатор възмутено. — Тъкмо там е работата! Че трябваше да преживея този позор пред очите на всички мои негри. Или си мислите, че тези мерзавци не са изпопадали от смях само защото господарят им е седял толкоз дълго време на една маса заедно с едно момиче от тяхната раса?
— Но ако Саис наистина е индианка и вие, без да знаете, сте подпомогнали извършването на едно престъпление? — попита Сейнт Клайд, гледайки възрастния човек право в очите. — Ами ако онзи непознат заедно със своите съмишленици и с помощта на някой съдия е фалшифицирал документа за покупка и чрез вас обрече на мизерия и нещастие едно момиче, което досега ви считаше за свой втори баща?
Боуфорт гледа втренчено младия човек няколко секунди, но после поклати ядно глава и избухна:
— Глупости… щуротии… излизате ми с цяла кошница „ако“ и „но“, а… по дяволите! Оставете ме сега на мира с вашите вайканици! Момичето е продадено, аз самият подписах документа и — баста! Щом толкова държите на нея, вървете при надзирателя, с петдесет долара печалба сигурно ще ви я отстъпи… или… я по-добре отидете до нивята с памук и го изпратете при мен. Искам да поговоря с него.
Старият човек влезе в най-близката стая и гневно затръшва вратата зад гърба си. Но той не беше ядосан толкова на младия креол, колкото на самия себе си. В този момент у него за пръв път се породи мисълта, че може би все пак бе действувал прибързано и се бе оставил да бъде подведен от гнева си. Станалото — станало, но сега той искаше да опита дали не беше възможно поне да поправи нещо. Науми си да купи Саис, а после да разучи произхода й. А дотогава тя можеше да се нанесе в някоя малка къщица и нямаше да общува нито с него, нито с дъщеря му.