А съдията, който също бе получил съобщение за случилото се, заподозря най-напред непознатия, посетил плантацията на Боуфорт, и още през късния следобед изпрати човек към Фолс Ривър, за да го арестува, и то не заради индианката, а по подозрение, че е съучастник на търсените крадци на роби. А същевременно съдията се надяваше по този начин да разкрие истината за Саис — дали е била робиня, или е била отвлечена от племето си…
Сейнт Клайд започна да настоява да бъде отложено предаването на Саис, с което съдията този път с удоволствие се съгласи, само че се налагаше да изчакат завръщането на помощник-шерифа, тъй като самият шериф имал работа нагоре по реката, а двамата полицаи надолу по течението й. И тъй за свое най-голямо неудоволствие креолът се видя принуден да чака връщането му. Той предложи сам да вземе и да отнесе писмото, но съдията каза, че не било законно, и го утеши — няколкото часа сигурно нямало да имат никакво значение, тъй като и бездруго самият той още в ранни зори трябвало да бъде край Фолс Ривър и можел да предпази момичето от отвличане в робство. Обаче помощник-шерифът не идваше и не идваше. Час след час те чакаха, изпълнени с нетърпение, и най-сетне съдията извика ядосано:
— Чумата да го тръшне този обесник! Ще трябва внеса предложение, щото шерифът да вземе да уволни тоя немарливец Фриц Хейд! Вече направо за нищо не става! Нарязва се до козирката, разрешава на мулатките край Фолс Ривър да го правят на маймуна и не си гледа задълженията!
— Да тръгна да го пресрещна — замоли се Сейнт Клайд, — може би се бави нейде по пътя…
— Няма да имате кой знае каква полза — обади се съдията, — той държи в тайна местата, където се развлича. Но не дойде ли до зазоряване, аз самият тръгвам с вас и тогава на място веднага ще уредим работата.
Прекараха нощта неспокойни и възбудени. Рикарът не можеше да проумее защо всъщност се бавеха, и все искаше да тръгне на път, за да освободи сестра си и да отмъсти за нея.
Навярно вече минаваше два часът и замлъкването на жабите показваше, че утрото не беше далеч, когато изведнъж… някой силно заблъска по външната врата. Един от робите отвори и нагоре по стъпалата се втурна не помощник-шерифът, а един полицай. С кратки думи той съобщи, че Питуел бил отвлякъл онези негри от плантацията и вече не можело да бъде намерен край Фолс Ривър. А надзирателят на Боуфорт сигурно също бил негов съучастник, понеже и той, вероятно предупреден, бил потеглил на път посред нощ заедно с току-що купената индианка, която обаче съвсем не го била последвала доброволно, та надзирателят я бил отвел с една от обикновените негърски вериги.
— Уа! — възкликна Ветако и скочи на крака. — Да тръгваме… да тръгваме, трябва да тръгваме!
Сейнт Клайд взе шапката си и се накани да го последва. Съдията обаче се изпречи на пътя им и ги помоли малко да почакат. После им обясни, че със сила едва ли биха постигнали нещо, докато не се съберат достатъчно плантатори, към които двамата да се присъединят. Но, разбира се, че събирането им щяло да продължи поне до обед, и ето защо той искал да помоли двамата да обединят силите си с неговите полицаи и да уведомят за случилото се всички плантации колкото може по-скоро. И ако спасяването на Саис по този начин се забавяло с няколко часа, от друга страна, щяло да бъде по-сигурно. Ала нито креолът, нито индианецът искаха да чуят нещо за подобен план. Те бързо се завтекоха към конете си и в пълен галоп полетяха по пътя, водещ към мястото, откъдето надзирателят бе потеглил, за да поемат оттам по следите му.
Първите слънчеви лъчи бяха покрили вече с пурпур върховете на кипарисите, когато ездачите пристигнаха в плантацията на Боуфорт. Но тук цареше трескаво оживление. От почти всички съседни поселища се бяха стекли плантаторите, въоръжени с двуцевки, ножове и харпуни. Както научи Сейнт Клайд, един отряд бил вече препуснал напред, за да се опита поне да забави бегълците. Двамата мъже останаха тук само колкото да узнаят най-важното. Набързо се осведомиха накъде се беше насочила двуколката на надзирателя и като вихрушка се втурнаха с конете си подир нея.
А именно тази двуколка бе станала причина в плантацията да възникнат подозрения по-бързо, отколкото бе очаквал Дъксън. Неколцина негри, към които той винаги се бе отнасял жестоко и нечовешки, съобщиха на господаря си своите предположения, както и че известен брой от робите, повечето от които шпиони на надзирателя, също били изчезнали и по всяка вероятност били избягали.