Освен това още през деня Дъксън бил принуден да остави новозакупената си робиня под надзора на старата негърка, понеже Гейбриела твърдо настоявала за това, а той пък се опасявал да не би с упорития си отказ да събуди някакви подозрения. Всичко това позабавило нощното му бягство, което той, предупреден от един пратеник на Питуел, много искал да ускори. Та ето по какъв начин се стигна дотам, че още на доста мили от сборното място надзирателят долови зад гърба си тропота на бързо галопиращите превъзходни коне на своите преследвачи. Но щом долови ехтящия шум от конски копита по твърдо отъпкания път, той незабавно отби в коритото на един пресъхнал поток. Неговите негри бяха препуснали вече далеч напред към посочената им местност, възседнали коне, откраднати или от техния господар, или от съседите му, и Дъксън се бе надявал бързо да ги догони. За момента неговата военна хитрост има пълен успех, защото плантаторите, слабо запознати с разчитането и преследването на дири, забелязаха отклоняването на двуколката твърде късно и продължиха да следват посоката, нададена им от самите негри, понеже не искаха да се връщат и излишно да губят време. Та нали по-късно на сборното място без съмнение щяха да заловят всички.
Дъксън, запознат с всяка педя земя из тези блата и гори, знаеше, че ако продължи пътя си покрай един неголям гъсталак, щеше да се натъкне на доста рядка горичка, където бе необходимо да се пребори само с корените на кипарисите. А само на четвърт миля оттам блатистата местност се пресичаше от друг път, който също водеше нагоре към мястото, където един ръкав на реката пресичаше голям неин завой. Добереше ли се веднъж до онзи път, беше сигурен, че всички негови преследвачи щяха да изгубят следите му.
Ала той се натъкна на една неочаквана съпротива — съпротивата на Саис. Докато все още пътуваха по пътя, клетата девойка не губеше надеждата, че ще бъде застигната от своя любим. Но щом се видя в усамотеността на гората, изцяло във властта на един човек, който я отвращаваше и плашеше, тя сметна вече участта си за решена и с отчаяни усилия се опита да измъкне ръцете си от веригите и да се освободи.
— Стой мирна, по дяволите! — изръмжа надзирателят, който и бездруго не беше в блестящо настроение. — Иначе ще те халосам с дръжката на бича по кратуната, та да мирясаш! Чу ли?
Изтощена, Саис се укроти за няколко мига, но после отново напрегна всички сили и успя да разкъса ако не веригата, то поне въжето, което стягаше китките на ръцете й. След това незабавно измъкна парцала от устата си, нададе отчаян вик за помощ, който проехтя толкова силно и неочаквано в ушите на впрегнатото в двуколката пони, че то направи скок встрани и се втурна навътре в гората. Резкият завой изтръгна юздите от ръцете на Дъксън, който също се изплаши от вика на Саис, а още в следващия миг едното колело на леката двуколка се блъсна в един кипарисов корен и тя се преобърна. Дъксън и индианката отхвръкнаха в гъсталаците.
Побеснял от гняв, негодникът скочи на крака, но на първо време цялото му внимание се насочи към понито. Двуколката носеше цялото му имущество и всичките му пари и ако конят му избягаше, той бе загубен. Ето защо той бързо грабна юздите на животното, което се изправяше на задните си крака, и толкова силно го дръпна назад, че бялата пяна от муцуната му се смеси с кръвта от изранената му уста. А после, докато изплашеното конче стоеше треперещо на едно място, той напрегна сили и отново изправи двуколката.
Но ето че вече целият му гняв се насочи към причината за тази злополука — Саис, която, зашеметена при падането, в този момент отново се бе съвзела и изправила на крака и пак нададе силни и пронизителни викове за помощ.
— Хиляди проклятия! — изкрещя Дъксън, нахвърли се върху отстъпващата назад Саис, замахна с дръжката на бича, пълна с олово, и така замахна към главата й, че сигурно щеше да я убие, ако я беше улучил. Но Саис посрещна удара с веригата на ръцете си.
Дъксън се накани да повтори удара, обаче тъкмо в този миг съвсем ясно и отчетливо, макар и още отдалеч, през гората долетя някакъв пронизителен див крясък и ръката на негодника се отпусна, а той внимателно се ослуша. В този момент Саис изглеждаше като издялана от мрамор — тъй вцепенена и неподвижна гледаше тя в посоката, откъдето се бе разнесъл викът.
— Идват неколцина ездачи, ама те препускат по пътя — промърмори надзирателят под носа си. — Чумата да ги тръшне, тази работа става опасна, ела, гълъбчето ми, и вече бъди разумна. Ха си викнала, ха съм те убил!