С тези думи той се наведе, улови все още заслушаната девойка и понечи да я отнесе на ръце до двуколката. Но щом я докосна, Саис сякаш почувствува нов прилив на смелост. С всичката сила, на която бе способна, тя вдигна високо веригата, оковала ръцете й, и я стовари върху главата на своя похитител така, че зашеметен, той пусна момичето и залитна назад. И отново проехтя викът за помощ на нещастната девойка, още по-силно и по-настоятелно. А Дъксън, обезумял от болки и гняв, щом дочу идващите в отговор непрекъснато приближаващи се викове, светкавично измъкна широкия си нож от капията, нахвърли се върху ужасеното потръпващо момиче и заби острата стомана в гърдите му.
Смъртно ранена, Саис политна и падна в пожълтялата шума. А Дъксън с панически скокове хукна към двуколката, трескаво измъкна дебел портфейл, тикна го под жилетката си и после преряза страничните ремъци на впряга. След това преметна през рамо една двуцевка, възседна коня и след миг изчезна в гъсталака.
Едва се измъкна от него, когато откъм другата страна двама конници изхвръкнаха от храстите, но като ударени от гръм дръпнаха поводите на животните си. Няколко секунди останаха неподвижни, после един от тях с безумен вик скочи от седлото и се хвърли на земята до кървящото тяло на девойката. А индианецът изпъна тяло на гърба на коня си, проточи врат и с немигащи очи се заслуша внимателно към гората. Изведнъж слухът му сигурно долови някакъв далечен шум, понеже, без да погледне повече към смъртно ранената девойка, той смуши с пети хълбоците на жребеца си, който отстъпваше назад пред миризмата на кръвта, и се понесе след избягалия убиец.
Нито дума не пророни, а погледът му не се откъсваше от следите, оставени в меката почва. С юздите на коня в едната ръка и с карабината в другата, той препускаше през гъстата гора. Бе яздил не повече от петстотин метра, когато забеляза своя враг, който тъкмо режеше един от заплелите се в храсталака ремъци за впрягане. А това забави за кратко време бягството му.
Дъксън се огледа и в много бързо приближаващия се ездач различи някакъв индианец, но в първия миг се поколеба дали би трябвало в негово лице да вижда враг, понеже той самият бе общувал с потомци на диви племена и знаеше, че те рядко се съгласяват да се месят в спорове и свади между бледолики. В следващия миг обаче му хрумна, че убитото момиче също принадлежеше към нещастния народ на индианците. Видя как младият индианец внезапно дръпна поводите на коня си и вдигна карабината. Червеникаво пламъче проблесна в зловещия сумрак на девствената гора.
Надзирателят почувствува, че е ранен, но не му остана никакво време да се погрижи за раната си. Той вдигна своята двуцевка, за да простреля връхлитащия индианец, ала томахокът на червенокожия улучи левия му лакът и изстрелът отиде на вятъра. Само няколко едри сачми одраскаха рамото на Ветако и преди още убиецът, обременен от съзнанието за вината си, да успее да запъне и второто петле на своята двуцевка, куршумът на сина на вожда сложи край на живота му.
В това време младият креол бе коленичил до тялото на девойката, чиято кръв изтичаше. Вярно, че той бързо и предпазливо превърза раната й, ала вече бе твърде късно. Той долови тропота на прелитащите покрай него преследвачи, стичащи се от всички страни на околността, за да предотвратят отвличането на негрите. Но болката, причинена му от смъртта на девойката, го правеше съвсем глух и безразличен към всичко, което го заобикаляше.
Когато се посъвзе, рикарът беше вече край него. Той загърна трупа на сестра си в своето одеяло и го положи пред седлото напреко на коня.
— Ветако, какво ще правиш? — извика креолът изплашен и се изправи. — Накъде отиваш?
— Ще отнеса на племето на рикарите тленните останки на дъщерята на неговия вожд — каза младият индианец с мрачна усмивка. — Ще им кажа, че това са мирните дарове, които им изпращат белите. Заграбиха ни земята, а ето и кръвта, с която искат да я наторят… сбогом!
— Ами бандитът? — попита Сейнт Клайд, който все още не се беше съвзел напълно.
Но без да продума повече ни дума, рикарът се метна на седлото зад мъртвата, заби пети в хълбоците на пръхтящото животно и в следващия миг изчезна от погледа на белия.
Междувременно втурналите се в това преследване плантатори настигнаха Питуел и с обичайната бързина, с която се наказваха всички подобни престъпници, го обесиха на първото срещнато дърво. Впрочем в портфейла му се намериха достатъчно доказателства, че десетократно е заслужил смъртта си, а и произходът на индианката бе поставен извън всяко съмнение благодарение на едно писмо, намерено в съучастниците му.