Гейбриела забеляза сълзи в очите на Саис.
— Саис, мила моя Саис, какво ти е? — попита съчувствено младата креолка.
Саис стисна дланта на Гейбриела и я погледна в очите, но после погледът й се отмести към малкото чернокожо момиченце, което полюшваше хамака, Гейбриела разбра този знак и каза:
— Пиканини2, я слез долу и виж дали по пътя не се задават някакви гости.
Малкото същество се втурна надолу по стълбите, за да изпълни заповедта на своята „мисус“. Гейбриела погледа няколко мига подир него, а после се обърна към Саис:
— Ето, видя ли, детето го няма, кажи ми сега най-искрено какво ти тежи. Сигурно ще мога да ти помогна.
— Ще научиш всичко — прошепна Саис, — може би наистина е по-добре да го знаеш, защото, ако…
Тя внезапно замлъкна и скри лице в ръцете си.
— Но за бога, какво ти става — рече умолително Гейбриела, — никога не съм те виждала такава!
— Изслушай ме — каза индианката с малко по-спокоен глас, — с няколко думи мога да ти доверя всичко. Макар да съм още млада, вече преживях ужасни неща. Аз съм единствената дъщеря на един вожд на рикарите, а малка част от нашето племе (твоите братя избиха почти целия ми народ) се беше заселила близо до земите на осагите — между тях и чероките. Баща ми беше приятел на бледоликите, той разбираше, че те ни превъзхождат. Тъй като дивечът непрекъснато оредяваше и не можехме да живеем повече само от лов, той мислеше, че единственият начин за спасение на жалките останки от неговото племе е да заживеят с нравите и обичаите на победителите си, да обработват ниви и да се спогаждат с белите. Ето защо всеки бял бе добре дошъл в нашата колиба и баща ми се държеше дружелюбно с всички. Само веднъж у него се пробуди старият почти изчезнал воински дух, и то когато един бледолик, груб и неприветлив човек, когото ние посрещнахме сърдечно, започна да се държи към мен нахално и да ми досажда. На края дори каза, че нямало защо да се правя на толкова студена и недостъпна, защото, както съвсем ясно доказвала и косата ми, съм била само някакъв си малък… нигър3.
Стрела да беше улучила баща ми, нямаше да скочи тъй бързо от мястото си. Той бе един от най-знатните воини на племето си, а майка ми — дъщеря на сиукски вожд. Навремето при някакво нападение той я отвлякъл, обикнал я и после се оженил за нея. Затова думите на белия нараниха толкова много гордостта му и подтикван от ярост и гняв, той измъкна томахока от пояса си и го запрати в главата на своя гост.
Бледоликият рухна на земята в безсъзнание. Но още в същия миг баща ми бе пронизан от мъчителната мисъл, че е нарушил закона за гостоприемството. Той се втурна към падналия човек, прегледа раната му и започна да се грижи за него като за свой собствен син чак докато оздравя и вече бе в състояние да напусне нашето селище.
Но онзи човек се оказа цял сатана. Полученият удар изпълни сърцето му е ярост и жажда за отмъщение. Докато все още изчакваше при нас да оздравее, той скришом огледал най-подробно нашия дом и цялата му околност и само след три нощи тайно се завърна със своите съучастници. Тихомълком нападнаха къщата ни, повалиха с удари стария ми баща, който се канеше да се нахвърли срещу тези бандити, мен ме вързаха, затъкнаха ми устата, качиха ме на един кон и в бесен галон ме отвлякоха по посока на Голямата река4.
Когато дойдох на себе си, беше дълбока нощ. Усещах, че препускаме по твърд тесен път между ниски дървета и храсталаци, защото тропотът на конските копита ехтеше надалеч из притихналата пустош. Каквито и да бяха помислите на разбойниците спрямо мен, те вероятно се страхуваха от незабавно преследване, понеже, без да си дават отдих, продължаваха да бързат, докато не достигнаха най-после едно място, несъмнено предварително уговорено, където се срещнаха със свои другари.
Кой знае какво е станало после с моя баща, тъй и не го видях повече, но затова пък пред очите ми се бе изправил някакъв непознат мрачен мъж, който в мое присъствие, още докато лежах вързана на земята, се споразумя с моя похитител за цената ми и получи от него писмен документ за покупка, както го нарече той. После ме отнесе в едно кану и го отблъсна от брега.
Лежах безпомощна на дъното на кануто. Представях си всички заплашващи ме опасности в най-ужасни сцени. Чувствах, че съвсем беззащитна, оставена на произвола на този мъж, знаех, че продадена като робиня, нямах надежда да срещна у белите никаква милост и тогава, изгубила каквато и да било вяра, в мен за пръв път се породи мисълта за самоубийство.
— Нещастна Саис — продума Гейбриела.
— Кануто беше една от онези тесни лодки с обло дъно, които се изсичат грубо направо от дънера на някое дърво. Размърдвах ли се, макар и леко, усещах как то се разлюлява и виждах страхливото движение на гребящия мъж, който се мъчеше да запази равновесието му. Само един тласък, някое внезапно блъсване от моя страна, и то би се преобърнало… аз бих се избавила. Едва-що бях взела това решение и при мисълта за близката смърт по гърба ме полазиха студени тръпки. Втренчих ужасения си поглед в белия мъж, но той отдаде боязливия израз на лицето ми на страха ми от него, усмихна се подигравателно и каза: „Не се терзай, сърчице мое. Ако бъдеш много послушна, ще станеш моя малка скуоу5!“ А после се закикоти тъй силно и сатанински, че в онзи миг наистина ми заприлича на някое чудовище, появило се от мрачните бездни на пъкъла. Но това още повече затвърди моето решение — исках да умра. От време на време, когато кануто леко се заклатеше наляво или надясно, можех да различа брега и по едно време видях, че се приближаваме до някакъв дълъг остров. Умея да плувам като риба, но е вързаните си ръце не бях в състояние да направя никакво движение. Не можех да се надявам на някакво друго избавление, освен на избавлението чрез смъртта.
2