— Нещастна Саис!
— Още веднъж се помолих на Маниту, бога на моя народ, още веднъж се порадвах на ведрата слънчева светлина, още веднъж дълбоко поех свежия въздух на красивия свят — после затворих очи и е всички сили внезапно се хвърлих към едната страна на тесния плавателен съд. „Спри, недей! Ще потънем!“ — изкрещя ужасен разбойникът и накланяйки се на другата страна, се опита да възстанови равновесието на лодката. Обаче аз бързо последвах неговото движение и в следващия миг усетих как студената вода ме погълна. Кануто се беше обърнало.
Не знаех дали белият умееше да плува. В случай че умееше, нямаше да му е трудно да ме завлече до недалечния бряг, защото ръцете ми все още бяха вързани. Но жива нямаше да ме докосне. Гмурнах се надолу с твърдото намерение да не излизам повече на повърхността. Ала волята на Маниту била друга. Течението отново ме върна към живота. Внезапно усетих как главата ми се удари в някакъв твърд предмет. В първия миг си помислих, че е кануто, но после забелязах, че съм попаднала под надовлечени от реката клони и дървета, и то тъкмо на такова място, където краката ми достигаха дъното, а сплетените над мен дървета образуваха малка пещера и там можех да подам глава и да дишам. Бях временно спасена. Но дали мощното течение, което недалеч от мен се разбиваше в скупчените клони и дървета, нямаше да смачка този слаб бент и сантиметър по сантиметър отново да ме изтласка в дълбоките води на реката и да ме унищожи? Бързата смърт бих гледала смело в очите, но да умра тук мъчително бавно, това бе ужасно!
Саис замлъкна и разтърсена от спомените, отново закри лицето си с ръце.
— Клето същество — промълви Гейбриела. — Защо толкова дълго нищо не си ми разказала? А как се избави от тази страшна опасност?
— Дълги часове — продължи Саис — останах да чакам под дърветата, защото се ужасявах от мисълта, че бих могла да срещна онзи мрачен човек. Когато най-сетне ми стана невъзможно да издържам повече във водата и цялата се разтреперих от студ, аз се заслушах внимателно да разбера от коя посока идваше течението, бързо пресметнах от коя страна на острова се намирах и се опитах да се освободя от ремъците, които все още стягаха ръцете ми. И ето че успях. Ремъците бяха от еленова кожа, водата ги беше размекнала, ръцете ми се изхлузиха от тях и бях… свободна.
Вече не ме беше страх. Онзи човек сигурно беше помислил, че съм се удавила, и бе напуснал това място. Гмурнах се, заработих енергично с крака и след кратки напрегнати секунди отново съзрях великолепната слънчева светлина. Но все пак още дълго не посмях да се покажа от водата. Не знаех дали бледоликият не е наблизо. Безшумно и предпазливо изпълзях върху ниския огрян от слънцето пясъчен нанос. След това благодарих на Маниту и дълго плаках.
Другото го знаеш. Пет дена по-късно баща ти ме намери в гората. Бях останала без дом. Не биваше да рискувам да се завърна в нашия лагер. Пред очите ми бяха повалили с удар на земята собствения ми баща, а как ли биха могли малцината мъже от моето племе да ме защитят от преследването на бледоликите? Ти ме прие в твоя дом, Гейбриела, и при теб намерих помощ и закрила.
— Но защо днес отново плака? — попита приятелски Гейбриела. — Та ти си сред приятели. Или имаш и други грижи?
— Ти днес видя ли — попита Саис и се огледа боязливо, — видя ли как предадоха онова нещастно същество на господаря му? Била избягала. Поне той каза така.
— Но тя беше робиня, а той неин господар.