— За бога, какво се е случило тук? — възкликна Сейнт Клайд, втурна се към треперещото момиче и го подкрепи. — Какво е станало, мис Боуфорт?
— Помогнете на Саис! — отвърна Гейбриела. — Спасете я от този негодник!
Непознатият пребледня от гняв.
— Гейбриела — повиши глас баща й, — вече ми дойде до гуша! Мистър Сейнт Клайд, оставете този негритос сам да се оправя. На един бял мъж не подобава…
— Мистър Боуфорт!
— Да, наистина момичето е робиня, избягала от този джентълмен.
— Това е лъжа — обади се внезапно Саис с горд глас. Думата „негритос“ й бе възвърнала силата и присъствието на духа, тя почувствува, че бе настъпил мигът, от който се страхуваше от толкова време. Но сега пък той бе изгубил вече целия си страховит ореол, а нейното душевно равновесие се бе възстановило. Но напусто остана разказът й с кратки и ясни думи за цялата долна постъпка на мерзавеца, който стоеше до нея, повдигаше рамене и се усмихваше, напусто призоваваше бог за неин свидетел — тя се намираше в Луизиана, един бял я беше посочил като негова избягала робиня, къдравата й коса подкрепяше думите му, но още по-неопровержим изглеждаше документът за покупка, където точно бе описана цялата й фигура. Та нима неотдавна в този щат не бе продадено на търг едно бяло момиче с руси коси и сини очи, но дъщеря на метиска? И щом като това почти бяло момиче все пак оставаше робиня, какво ли можеше да очаква една индианка, поставяна от американеца далеч под него заради кафеникавия цвят на кожата й, ценена от него само малко повече от африканската раса?
Когато всички молби останаха безполезни, Гейбриела поиска да откупи приятелката си от непознатия, но срещу това започна да протестира Сейнт Клайд, и то с такова топло чувство, което му правеше чест, ако бе породено само от чиста човечност.
— Не! — извика той. — Това би означавало да се признае, че тя е презряна негърка! Нека остане тук като свободен човек, а аз ще донеса необходимите доказателства. Мистър Питуел, вие не бива да напускате този район, преди да сте доказали, че повдигнатото срещу вас обвинение е несъстоятелно.
— И кой го обвинява? — избухна Боуфорт. — Кой го обвинява, сър? Някакъв си негритос — неговата собствена робиня! Нима сте толкова глупав да вярвате, че съдът изобщо ще обърне внимание на подобно обвинение? Би трябвало по-добре да познавате законите на щата.
— Самият аз обвинявам този човек — каза Сейнт Клайд, — самият аз, а не това момиче, което не бива да му бъде предавано, докато не се изяснят нещата.
— Ще ви бъде трудничко да наложите своето — отвърна му Питуел със саркастичен смях. — За щастие аз съм добре запознат с тукашните обичаи. Можете да ме обвините, обаче нямате никакво право да ми пречите да си взема собствеността.
— Господине, първо трябва да докажете, че Саис е ваша собственост! — извика Сейнт Клайд.
— Това е доказано, мистър Сейнт Клайд — отвърна студено Боуфорт, — а сега много ще ви помоля да не ни пречите повече. Мистър Дъксън — обърна се той после към надзирателя, който в този момент се появи на вратата, — имайте добрината да отведете тази избягала робиня — при тези думи той посочи към Саис — в някоя от негърските колиби. Но вие носите отговорността за нея!
— Саис ли? — възкликна Дъксън смаяно, едва вярвайки на ушите и очите си. — Саис да е негритос? Ай, ами тогава трябва дяволът да…
— Господине! — извика възмутеният Сейнт Клайд.
— За бога — рече умолително Саис, хващайки го за ръката, — недейте да се опълчвате сега срещу толкова много хора, обърнете се към съдилищата, те трябва да ми помогнат. Нали съм под закрилата на Съединените щати. Баща ми отстъпи земите си на правителството, а те му обещаха подкрепата си. Ще ме задържат само дотогава, докато успея да намеря някой, който да отиде като пратеник до моето племе. Всички ще дойдат тук, за да свидетелствуват, че съм дъщеря на техния вожд. О, ако знаеше само брат ми…
— За тази цел не са необходими индианци — прекъсна я Питуел и се захили, — и аз самият мога да свидетелствувам за баща ти. Ами коя е била майка ти? Метиска — та нима тук пише нещо друго? Тази метиска бе собственост на мой приятел, от когото те купих. И ако той те остави толкоз години при баща ти, направи го само за да получиш някакво възпитание. Но въпреки това ти си оставаше негова робиня.
— Майка ми беше дъщеря на един сиукски вожд — извика Саис — и онзи, който твърди обратното, лъже!
Юмрукът на стария Боуфорт грубо повали нещастницата на земята.
— Какво? — кресна той. — Нима на всичко отгоре тази негритоска гадина в мое присъствие ще нарича един бял човек лъжец? Не й ли стига, че най-напред излъга самия мен и дълго ме води за носа?