— Какво? Нима вече напечели толкоз много? Бързо е станало — отвърна Питуел през смях.
— Ами би трябвало да си голям глупак — рече надзирателят усмихнат, — ако за три години в такава голяма плантация не спестиш някоя хубава сумичка.
— Нямам нищо против да те почакам — каза Питуел, — обаче не мога, трябва да гледам да продам момичето. Първо, тук не се чувствам съвсем в безопасност и второ… имам си и друга работа. Едва ли можеше нещо друго да ми бъде по-добре дошло от туй, че отново я намерих. Дявол знае как това нежно същество се е спасило от удавяне. Със собствените си очи я видях как потъна, пък и ръцете й бяха вързани!
— Индианците могат да плуват и да се гмуркат като риби — обади се Дъксън, — но знаеш ли какво, Питуел, аз ще купя от теб малката!
— Какво? Ти? Ами креолът?
— Да върви по дяволите! Поемам върху себе си цялата отговорност.
— А ще я купиш ли на цената, която мога да й взема? — попита предпазливо Питуел като всеки истински янки. — Готов ли си да понесеш загубата, ако се появят индианците и си я поискат обратно като дъщеря на техния вожд?
— Да, разбира се — възкликна подигравателно надзирателят, — обаче тъкмо заради това би трябвало да я получа по-евтино… давам ти двеста долара.
— Охо, това е твърде малко! Не забравяй, че момичето струва осемстотин.
— Ако те изоставя на произвола на съдбата, няма да струва и петдесет цента — обади се Дъксън злъчно.
— Не, приятелю, бога ми, двеста са твърде малко, в такъв случай предпочитам да изчакам. Броиш ли ми триста, твоя е!
— Дадено! Ела с мен у дома, прехвърли документа за покупка на мое име и си вземи парите.
— А ти мислиш ли, че мога да поостана тук още няколко часа, без да се излагам на опасност?
— Ако щеш и няколко години! Веднъж стане ли момичето мое, тогава и цяла Луизиана няма да може да ми я отнеме. Във всички робовладелчески щати законите са на моя страна. Хайде, Питуел, след десетина минути красивата индианка трябва да е моя собственост, а още утре ще предявя правата си над нея. След това цялото й племе да дойде тук и да започне да се кълне — все ми е тая!
Двамата мъже бързо закрачиха обратно към къщата на надзирателя, разположена сред негърските колиби, и там сключиха сделката. Питуел прибра парите, а Саис бе приписана на надзирателя като негова еднолична законна собственост. На сутринта самият Боуфорт щеше да сложи отдолу името си като свидетел.
Междувременно Сейнт Клайд бе пришпорвал коня си тъй безмилостно, че когато спря пред къщата на съдията в Поант Купе, животното остана няколко секунди на крака, олюлявайки се, а после, отпаднало и изтощено, рухна на земята. Без даже и да се огледа, младият човек се втурна нагоре по стъпалата, връхлетя в стаята на съдията, с кратки думи му разказа случилото се и го призова да му окаже помощ. Съдията беше доблестен мъж, строго спазваше правните норми и бе човечен в изпълнението на своя дълг. Но щом чу за издадения документ за покупка, той замислено поклати глава. Знаеше силата на подобно писмено доказателство.
— Млади човече — каза той след продължително мълчание, като погледна загрижено креола в очите, — работата е лоша. Все пак ми се струва, че гледате на цялата история доста романтично, но даже всичко да беше точно тъй, както го описвате, пак не виждам по какъв начин биха могли да се променят нещата. А дори да сме твърдо убедени, че с младото момиче са постъпили незаконно и несправедливо, пак не бива ние да действуваме противозаконно.
— Но все пак нали не бихте допуснали да заловят и продадат една свободна индианка? — извика гневно Сейнт Клайд. — Та същото би могло да се случи на всеки бял, стига двама негодници да се съюзят, да напишат документ за покупка с неговите белези и да се закълнат, че майка му била метиска.
— Туй едва ли ще стане — усмихна се съдията. — Преди да бъде продаден някой бял, би трябвало да се намерят доказателства, че той действително има негърска кръв в жилите си. Но и вие не бива да вярвате на всякакви подобни разкази на избягали роби. Всемогъщи боже! Та понякога те лъжат, та се късат!
— Нима е невъзможно да се измъкне индианката от ръцете на този човек, докато бъдат доведени свидетели от нейното племе?
— Скъпи приятелю, племето живее на седемстотин или осемстотин мили оттук. Самият мистър Боуфорт я е прехвърлил на повече от четиристотин мили надолу по реката. Не, в такъв случай всякакви лица, имащи известна прилика с индианците, като мулати и метиси, биха могли да твърдят, че в жилите им тече чиста индианска кръв, а след това да ни помолят да изпратим някого при ескимосите, за да доведе тук свидетели. Не, няма как, не става! Но даже и свидетелите да бяха вече тук, те все пак щяха да са само… индианци. Най-разумното би било вие да купите момичето, щом толкова много държите на нея, а ми се струва, че е така.