Майн Рид
Ловци на скалпове
Глава I
МОРО И АЛП
В една от най-богатите къщи на Нови Орлеан всички бяха загрижени поради болестта на младия й притежател Хенрих Халер. В съседната стая до болния се провеждаше твърде оригинална консултация. Единият от събеседниците не бе лекар, но говореше много решително, другият беше доктор, получил диплома от най-прочутата академия в Съединените щати. Той слушаше събеседника си мълчаливо, въздишаше и си триеше челото, като че ли искаше да извлече от него някоя мисъл, и с целия си външен вид доказваше безпомощността на своята наука.
— Аз просто съм извън себе си — призна той най-после. — Какво искате, господин Севрен, да предпиша на човек, който би могъл да бъде съвършено здрав телесно, ако не страдаше неговата душа?
— Откъде да знам аз! Дайте му нещо по-силно — възрази Севрен нетърпеливо.
Карл Севрен бе човек на 45 години, с решителен вид и мощна фигура, за която беше тесен европейският костюм. Той бе един от онези странстващи търговци, които без страх се скитат по пустините на Америка, трупат грамадни богатства, имат сурова външност и не признават нищо за невъзможно. Не само вродената добрина и великодушие караха Севрен да иска по-бързото оздравяване на своя братовчед; този въпрос беше от голямо значение за него и затова той изрази страстно своето желание, като каза:
— Докторе, Хенрих не може, не трябва да умира! Какво ще стане с мен, ако и този момък умре както другите членове на семейството?
— Какво ще стане с вас? — предъвка доктор Уолтън и обходи с поглед цялата богато мебелирана стая.
Мургавото лице на търговеца почервеня и той възрази пламенно:
— Вие искате да кажете, че аз ще наследя всичко. Без съмнение! И че по примера на другите, които получават наследство, ще скърбя лицемерно за измрелите роднини. Вие не знаете, че аз сам повиках баща му в Америка. С това се намесих в съдбата на това семейство и не мога да се примиря с мисълта, че съм виновен за смъртта им. Ако семейство Халер беше останало в родината Елзас, може би нямаше да стане толкова богато, но пък щеше да избегне ужасната епидемия, която донесе траур в толкова къщи на Нови Орлеан. Спасете живота на Хенрих и аз ще ви благодаря от душа — каза той, като стисна силно ръката на доктора: — Но да го гледам отчаян и безутешен, човек, който не иска вече да живее… Да чуя, че силната му треска ще се превърне в охтика и че той непременно ще умре — това е извън силите ми!
Буйната натура на Севрен не можа да се сдържи и той започна да проклина, удари по масата така силно, че за малко щеше да я счупи, изтри с ръка насълзените си очи и каза:
— Аз никога няма да ви простя това! И какво тогава е цялата ваша медицина? Шарлатанство, годно само за присмех на глупаците.
За да защити честта на своята професия, докторът започна да излага историята на болестта на младежа с всичките й последователни изменения. Това обаче не беше нещо ново за Севрен, защото неведнъж го бе чул през едноседмичното си пребиваване в Нови Орлеан. Само краят от речта на доктора привлече вниманието му:
— Да, ако би могло да се предизвика реакция…
— Реакция! Значи вие досега не предизвикахте чудната реакция с всичките си лекарства? Тогава аз ще я предизвикам сам, разбира се, не с хапове и прахове, а с други средства — и Севрен се упъти към вратата на болния.
— Бъдете предпазлив, господин Севрен, братовчед ви е много слаб, не го безпокойте.
— Та нима вие го пазихте по-добре, като го оставяхте постоянно сам, при което той непрекъснато тъгуваше? Всичко наоколо му, даже и печалният вид на слугите, му напомняше, че е останал сам на света и вече никому не е нужен и за нищо не е годен, както се изрази той самият, когато говорих с него след като пристигнах тук. Влезте и вие с мен, но ме оставете да правя каквото реша.
Карл Севрен беше от тези хора, които не вървят, а тичат към целта си, затова щом влезе при братовчед си, заобиколен с книги и вестници, на които обаче не обръщаше никакво внимание, пристъпи направо към осъществяването на плана си.
— Струва ми се, Хенрих, че сега изглеждаш много по-добре. Имаше ли апетит за обяд?
— Аз забравих вече какво нещо е апетитът — каза болният.
— Добре ли спа тази нощ?
— Аз изобщо не спя — усмихна се Хенрих.
— Ти искаш съвсем да ме отчаеш!
— Вас, господин Севрен? — учудено попита болният.
Хенрих Халер малко познаваше братовчед си, защото той идваше много рядко в Нови Орлеан. Възпитан сред голям разкош и изтънченост, той не харесваше грубите обноски на своя роднина. Когато Севрен пристигна, Хенрих си помисли, че непременно скоро ще умре, и тази мисъл дори му беше приятна. Той реши, че братовчед му само от приличие е дошъл при измрялото семейство, за да затвори очите на последния си сродник. Съсипан от смъртта на всичките си близки, младият момък, въпреки че бе преживял физически епидемията, не можеше да се помири със своята самота. Той умираше, защото не усещаше никакво влечение към живота.