— А те не въстават ли против тиранията му?
— Да, но без полза. Той винаги съумява да ги разедини.
— Но аз не виждам военна сила, с която би могъл да ги умиротворява. Той няма никаква армия.
— Неговата рамия? Ето я на улицата.
— Храбрите индианци! Навахите! — каза Годе.
И действително край хотела минаваха около 12 души индианци със своите цветни наметала.
— Това навахи ли са? — попита Хенрих.
— Да — отвърна Годе. — Аз ги познавам много добре, защото скъпо платих веднъж за запознанството си с тях. Това е едно отвратително, проклето племе.
— Аз мислех, че те са непримирими врагове на новомексиканците. Те роби ли са?
— Я погледнете тези разбойници! Приличат ли на роби? — извика Годе, като замахна с юмрука си към тях.
И действително по техните маниери не можеше да се предположи, че са роби. Те пристъпваха гордо и гледаха отвисоко минувачите.
— Какво търсят тук? — попита Хенрих. — Тяхната родина е далеч на изток.
— Те се намират сега под защитата на мирния договор, който ще нарушат при пръв удобен случай. Тук се чувстват като у дома си и няма да е чудно, ако довечера ги срещна на бала.
— Нима са толкова смели?
— Питай Годе. Той ги познава много по-добре, понеже е бил в плен, при тях.
— По-точно не при тях, господарю — отговори канадецът, — а при проклетите апахи, и то цели три месеца. Но разликата между тях не е голяма. Аз със собствените си очи съм виждал техните зверства. Преди да тръгнат на голям поход, принасят деца в жертва на своя бог Кетцалкоатл. Малцина са тези, които като мен успяват да избягат. От тукашните места никой не смее да навлезе в техните предели.
— А как спасихте кожата на черепа си от тях? — попита Хенрих слугата си.
— Много просто, господарю, те нямаха нужда от нея. Никой от тях не можеше да я окачи за косите й на пояса си, защото… — Годе сне шапката си, а заедно с нея и косите си. — Виждате ли — каза той, като гладеше голата си глава с ръка, а Хенрих и Севрен се превиваха от смях, гледайки комичната му физиономия. Той носеше перука, която беше купил от една бръснарница в Сент Луис.
Предложиха му да допие питието. Той го изпи за здравето на господаря си, като му пожела нови подвизи и слава в предстоящото пътуване от Санта Фе до Чиуауа.
— Нима отиваме там сега? — попита Хенрих братовчед си.
— Разбира се. Тук едва ли ще продадем и четвърт от стоките си. Хайде сега да се върнем в лагера, за да поуредим някои неща, а довечера — на бал. Сам ще видиш колко е любопитно там.
Глава IV
НЕПОЗНАТИЯТ С ЧЕРВЕНАТА НАМЕТКА
След обяда Хенрих се залови с балния си тоалет. Облече си фрак, обу черни панталони, като грижливо им оправяше гънките от дългото стоене в куфара, след това си извади и белите ръкавици… В този момент при него влезе Севрен. Той обикновено бе твърде сериозен, но сега щом влезе в стаята, и прихна да се смее.
Младежът се зачуди.
— Какво има?
— Какво ли? — отговори Севрен с още по-силен смях. — Ти наистина ли смяташ с този костюм да отидеш на бала?
— Но… аз нямам по-хубави дрехи от тези — смутено отговори Хенрих. — Никога не съм имал намерение да ходя на бал, а и сега не бих отишъл, но понеже ти искаш да видя всичко в града, и аз… Ама ти защо не си облечен още?
И наистина Севрен не бе променил нищо от костюма си и ловджийската жилетка — и поясът, и ножът, и револверите стояха на него.
— Извини ме, но това е моят бален костюм. И ти трябва отново да облечеш ловните си дрехи. Смешно е върху този костюм да опашеш пояс със затъкнати в него револвери и ножове.
— Нима е необходимо да се ходи на бал с пояс?
— А къде ще сложиш оръжието си? Няма да го държиш в ръце я!
— Ще го оставя у дома.
— А! Това вече е непредпазливо и против местните обичаи. Нито един човек не би отишъл на фанданго без оръжие. Хайде, обличай сега старите си дрехи и не забравяй да си вземеш и оръжието. Такъв е тукашният обичай за бален костюм.
Хенрих трябваше да се съгласи. Когато влязоха в голямата бална зала, построена до главния площад, тя вече беше пълна с гости. Тук имаше ловци, търговци, каруцари — всички облечени с пътни дрехи. Между тях имаше и около 60 туземци и толкова млади момичета, които принадлежаха към най-долния слой от населението. Много от мъжете си съблякоха палтата, за да танцуват по-леко. На главите си имаха шапчици. И жените бяха спретнато облечени — къси жакети, бели нагръдници и малки копринени пантофки.
Танцувалният салон беше дълъг, а от двете му страни имаше отделни стаички, в които танцьорите пушеха, пиеха и разговаряха по време на почивката. Няколко музиканти свиреха в единия ъгъл на арфи, китари и мандолина. Понякога те засвирваха по-силно и се получаваше силна индианска кантилена. В отсрещния ъгъл няколко планинари пушеха и пиеха.