Дълго време боледува въпреки нежните грижи на канадеца.
Годе споделяше неговата тъга и веселостта му изчезна. Вместо шеговитите канадски песни, които не пресекваха, сега сипеше проклятия по адрес на мексиканците и Мексико.
— Ние никога няма да привикнем на такъв живот — каза веднъж Хенрих на слугата си.
— О, никога, господарю! — убедително отговори той. — Тук е сто пъти по-тежко, отколкото у квакерите. Но какво да правим!
— Годе, можем да напуснем този противен град. Да заминем още утре!
— Но, капитане, в състояние ли сте да яздите кон?
— Ще се опитам, мили приятелю. Ако не може да стигнем кервана, ще останем в някой от градовете по пътя. Никъде няма да е по-лошо от тук. Във всеки случай ще видим нови хора вместо тези, които не мога вече да понасям.
— Вярно, капитане, по реката има много хубави селища — Албукерк Томе и други. Санта Фе е сборището на разбойниците. По-лошо от това не може да бъде. Каква прекрасна мисъл — да се махнем оттук!
— Прекрасна или не — каза Хенрих усмихнато, — но това е вече свършена работа. Пригответе всичко за през нощта. Ще тръгнем преди да изгрее слънцето.
На другия ден още в зори той излезе от двора на хотела, придружен от Годе и две натоварени мулета.
Няколко дена вървяха все по брега на Дел Норте, надолу по течението. Те преминаха, без да се спират през няколко селища, които много напомняха на омразния им град Санта Фе. Пресякоха много канали за напояване на богати полета, засети с мамули. Видяха лозя и големи ферми, които ставаха все по-плодородни и по-хубави, колкото се отиваше по на юг — към Рио Абаго. Далече на изток и запад се виждаха Скалистите планини. Понякога им се струваше, че верига от хълмове загражда отвред долината, но когато пътниците ги преминаваха, пред тях се откриваха нови, още по-приятни гледки, а това беше една от главните прелести на пътуването.
В градовете и по пътя Хенрих видя живописни местни костюми — мъжете носеха тъкани наметки, взети от навахите, конусообразни шапки с широки периферии, кадифени панталони с пояс, украсен с гайтани. Понякога на краката им се виждаха и сандали, каквито носят жителите на изтока. Жените без изключение носеха кокетни мантии, къси жакетчета, корсажи и традиционните малки пантофки, които покриваха само пръстите на краката им.
Пътниците срещаха много коли, натоварени със зърнени храни. Мулетата бяха дребни, с къса козина, тънки крака и опърничав нрав. Водачите яздеха мустанги. Седлата им бяха високи отпред и отзад, юларите — от конски косми. Тъмните лица и острите бради на ездачите, грамадните шпори, които звънтяха при всяко движение, глъчката и говорът им — всичко това беше съвсем ново за младежа. Всъщност обаче всичко му се струваше като насън. Той бе много отслабнал от треската, а в такова състояние околните предмети се явяват не в истинския си вид и уморяват мозъка на болния. Раната го болеше, а горещината и прахът, жаждата и лошото спане още повече усилваха умората. Въпреки това Хенрих се реши непременно да настигне другарите си.
На петия ден от излизането си от Санта Фе пътниците влязоха в малкото заселище Парида. Хенрих искаше да пренощува тук, но ханът беше толкова мръсен, че решиха да стигнат до Сокоро. Това беше последното населено място в Ново Мексико, зад което започваше ужасната пустиня, известна под името Долината на смъртта. Тъй като Годе не познаваше местността, трябваше да си вземат един водач от Парида. Такъв се съгласи да им стане един шантав хлапак, когото пътниците никак не харесаха, но им казаха, че нито тук, нито в Сокоро биха намерили по-добър водач, колкото пари и да обещаят. Нямаше какво да правят — съгласиха се.
Долината на смъртта предлагаше много опасности на нашите пътници — те можеше да бъдат нападнати от апахите, а самият Хенрих рискуваше здравето си, защото раната му се беше възпалила и треската още го мъчеше. Съобщиха му, че керванът на Севрен и другите търговци е минал оттук преди три дни. Хенрих се окуражи. Той се надяваше да види братовчед си, преди керванът да стигне до следващата станция — Ел Пасо. Младежът реши да тръгне рано и да върви колкото се може по-бързо.
Преди изгрева на слънцето пътниците бяха вече на крака. Годе излезе да събуди водачите и да приготви коня и мулетата. Хенрих вареше кафе, а стопанинът на хана се разхождаше гордо около него.