— Господарю, господарю — викна Годе, връщайки се от двора, — оня безделник е избягал!
— Кой?
— Проклетият мексиканец, водачът ни. Той е откраднал едно муле и е избягал с него.
Хенрих се втурна в обора, за да види там ли е конят му. За щастие Моро беше на мястото си, липсваше само едно муле.
— Може да е още в града — каза той, — да го потърсим.
Тази надежда обаче скоро угасна, хората, които отиваха на пазар в Сокоро, казвали, че срещнали на пътя водача, който препускал на мулето в силен галоп срещу течението на реката.
Какво да се прави? Да го гонят би означавало да изгубят цял ден. Хенрих се помири със загубата и тръгна да търси нов водач, но навсякъде чуваше един и същ отговор: апахи! апахи!
Той се обърна към най-пропадналата част от населението, но и те му отговориха същото.
Отвсякъде получи този отговор, придружен с повдигането на показалеца до носа, с което мексиканците изразяват най-силния си отказ.
— Вижда се, че няма да намерим водач. Какво ще кажеш? Да тръгнем ли сами?
И те тръгнаха на път през пустинята. С тях беше и другото останало след бягството муле. Всички жители на Сокоро ги изпратиха с добри пожелания. Като пренощуваха на другата нощ в развалините на Велверда, те навлязоха в Долината на смъртта.
След два часа стигнаха до прохода Фра Кристобал. Тук пътят се отбиваше от реката и навлизаше в безводно пространство. Прегазиха реката и навлязоха по левия й бряг. Напоиха добре животните и напълниха всички мехове, които носеха, с прясна вода.
Като повървяха няколко мили, се убедиха, че името, дадено на тази местност, е много точно. Тук-там по безплодната почва се търкаляха кости от загинали хора и животни. Хиляди и хиляди разкъсани и изпочупени предмети свидетелстваха за съдбата на нещастните жертви на пустинята.
Как щяха да стигнат до другия й край? Не бяха ли обречени и те да увеличат числото на зловещите призраци?
Тъжно предчувствие обхвана Хенрих, като гледаше пред себе си безкрайната далечина. От индианците не се боеше — природата беше много по-опасна от тях.
И двамата вървяха мълчаливо по дирите на колите. Не искаха да говорят за мрачните си предчувствия. Пътят им лежеше на юг, далече на изток се виждаха планини с бели върхове.
Горещината беше ужасна, а силният вятър носеше цели облаци от горещ прах. Местността беше покрита със суха бодлива растителност, а това пречеше на бързия ход. После навлязоха в безпределните пясъци, които засипваха каменистата почва, както морските вълни заливат крайбрежните камъни.
Пътниците веднага се спряха, поразени от едно ужасно зрелище — грамадни стълбове от пясък се носеха вертикално над главите им. Също такива колони от жълти лъскави кристалчета се виеха и около тях. Подплашеното муле скъса юздата и хукна да бяга по посока на планините, влачейки целия багаж на гърба си. Годе се спусна да го гони.
Хенрих остана сам и занемя от страх, като видя, че се намира между девет или десет гигантски колони, които постепенно се приближаваха една към друга. Алп започна силно да вие и се притискаше в коня, който едва дишаше и трепереше с цялото си тяло.
С неизразим страх Хенрих чакаше да види какво ще стане. Ушите му пищяха, а в очите му се пръскаха разноцветни искри… Най-после колоните се сблъскаха и гигантска сила го отхвърли от седлото. Със запушени от пясъка очи и уши и с изранено от камъни лице, той падна на земята.
Дълго време лежа в безсъзнание и чак когато облакът от пясък отмина надалече, можа да си спомни къде е и какво стана с него. Най-ужасното беше, че не можеше да си отвори очите; протегнал напред ръцете си, той викаше Моро. Последният отговаряше с жално цвилене. Хенрих тръгна в посоката на гласа му и се сблъска с падналия на земята кон. Половин час се мъчи, докато си отвори очите.
Смерчът в пустинята утихна и въздухът се проясни. Хенрих викаше Годе, но отговор не се чуваше. Той се качи на коня си и тръгна през пустинята да търси верния си другар, но наоколо му цареше гробна тишина. Никаква следа не се виждаше по земята. Канадецът и мулето му бяха изчезнали.
Младежът викаше с всички сили, но гърлото му пресъхна и му се допи вода. Кратунката му обаче се счупи, когато падна, а останалата вода беше на мулето… Река имаше на 50 мили от мястото, където се намираше.
Силно отчаяние обхвана момъка. Той изгуби куража си и не знаеше какво да прави, накъде да тръгне. Планините, които му служеха за ориентир, сега се виждаха във всички посоки, и той съвсем се заблуди.
Веднага си спомни, че в Сокоро му разказваха за някакъв кладенец, наречен „Окото на смъртта“, разположен на запад от пътя, и че в него понякога се стичала много вода.
Няколко минути Хенрих се колеба, после машинално дръпна юздата и се упъти в тази посока с надеждата да го намери, а ако не сполучи, да се върне при реката. Нищо друго не му оставаше.