Той едва се крепеше на седлото от мъчителната жажда, отпусна юздата и се остави на инстинкта на коня. Така измина няколко мили на запад. Изведнъж видя пред себе си езеро, водите на което блестяха като кристал. Не беше ли мираж? Но бреговете му се виждаха много ясно и нямаше онази мъглявост и неопределеност, която е характерна за миража. Това беше наистина вода.
Хенрих смушка коня си да върви по-бързо, но и без това Моро бе забелязал водата и бързаше към нея. След минута конят стоеше до езерото, а Хенрих се наведе, за да загребе вода с шепата си. В този миг го смая поведението на Моро и Алп. Кучето със силен вой изскочи на брега, а конят пръхтеше сърдито.
Очевидно водата не им харесваше. Но той реши сам да се увери. Гребна с шепата си и поиска да пие, но водата беше солена.
От тази минута вече не можеше да разпознава добре предметите наоколо си. Когато се помъчи да си припомни случилото се с него, стори му се, че се е качил на някаква височина и тук е слязъл от коня, че е вървял много време, защото слънцето стоеше ниско на хоризонта, и че е стигнал до края на една пропаст, в дълбочините на която се виждаше бистра река със зелени брегове. Той иска да слезе до нея, но скалата беше стръмна, без никаква пътека надолу. Чуваше шума на реката. Някакъв призрак го викаше засмяно към края на пропастта… Той се хлъзна, започна да пада, пада дълго, безкрайно, а водата беше все така далече от него. Скалата, на която той изпитваше тези адски мъки, като че ли увисна над него във въздуха, а слънцето осветяваше с червена светлина тази хаотична картина. По-нататък той нищо не помнеше. Пред очите му стана тъмно, изпадна в пълно безмълвие — паметта му го напусна.
Глава VI
БОРБАТА НА ВЕЛИКОДУШИЕТО
Когато Хенрих дойде в съзнание, видя, че лежи на легло, очите му машинално започнаха да следят завесите. По тях виждаше сцени от средните векове — рицари с ризници и шлемове яздеха на коне, биеха се и чупеха копията си, имаше и мъртви, и ранени, благородни дами, облечени в изпъстрени с гербове костюми, яздеха фламандски коне и държаха в ръцете си соколи, след тях вървяха млади пажове, които водеха кучета от несъществуващи вече породи.
Хенрих гледаше тези фигури с детинско възхищение. Малко по малко започна да се окопитва. Главата и паметта му започнаха да работят, но като при всеки болен действителното с недействителното се смесваха в твърде чудновати образи.
Уморен, той пак заспа и като се събуди, мислите му бяха вече малко по-ясни. Чу музика в стаята, но не я приписа вече на оръженосците, които бяха нарисувани с ловджийски рогове на устата. Вслуша се и чу два женски гласа, които пееха френска песен, акомпанирани на испанска арфа. Мелодията беше много приятна. Сега по-ясно осъзна последните събития. Той е далеч от Франция, но пак се наслаждава на звуците на родните песни.
Изви главата си на другата страна. Завесата на леглото беше вдигната. Лежеше в голяма стая, красиво, но безредно мебелирана. В нея имаше и хора — едни стояха, други седяха, а някои лежаха, всички изглеждаха заети с нещо. Видя 6 или 8 фигури, но очите му го лъжеха — те виждаха предметите двойни, защото бяха много отслабнали.
Затвори очите си, отвори ги пак и се помъчи да съсредоточи вниманието си на околните предмети. Тогава видя само трима души — един мъж и две жени.
Близо до кревата му седеше на нисък диван една дама на около 40 години. Арфата, чиито звуци чу, стоеше пред нея. Тя продължаваше да изтръгва от нея мелодични тонове. Жената е била навярно много красива на младини. Чертите на лицето й изразяваха благородство и напомняха за някаква силна вътрешна тъга. Повече от грижи, отколкото от старост, челото й беше силно набръчкано под разкошните й руси коси. Без съмнение тя беше французойка. Народността й се отразяваше във всяко нейно грациозно движение, в простотата и вкуса на тоалета й.
Недалеч от нея, до масата, която беше в средата на стаята, седеше мъж на около 50 години. Не беше трудно да се познае и неговата народност. Широкото чело, розовите бузи, изпъкналата брада, сините очи и островърхата шапчица показваха, че е немец. Изразът на лицето му не показваше особен интелект. Той принадлежеше очевидно към тези хора, които много знаят, но нямат производителен ум. Те са подвижни енциклопедии, при тях паметта играе главна роля. Такива се срещат твърде често между немците. Умеят да класифицират нещата — това бе и неговото най-голямо удоволствие. Работеше неуморно. На масата и по дъските лежаха купове растения, които грижливо нареждаше между листата на своя албум за хербарий.