До него стоеше прелестно младо момиче. Хенрих не си сваляше очите от това мило очарователно същество. Лесно беше да се познае, че е дъщеря на старата дама. И двете имаха еднакво красиви черти, еднакъв гръцки профил. Момичето се видя на болния така чудно красиво, че той смяташе околните неща в стаята за сън.
В това време чу ботаника да говори на френски със силен немски акцент:
— Колко ще ви бъда благодарен, госпожо, ако изсвирите Марсилезата.
— Сега, докторе. Мила Зоя, вземи си мандолината.
Младата девойка, която досега следеше внимателно работата на ботаника, стана, свали от стената един инструмент, приличащ на китара, и седна до майка си. От двата инструмента зазвуча Марсилезата. Мъжът си остави работата и слушаше с наслада. При всяко повторение на героичния припев добрякът тропваше с крака и пляскаше с ръце.
Хенрих се убеди, че всичко това не е сън. Той се питаше къде се намира и погледът му се луташе из стаята, дирейки отговор на този въпрос. Веднага позна кучето си Алп, което лежеше до кревата на килима, и тихичко го повика:
— Алп! Алп!
— Мамо, мамо, слушай, болният проговори! — каза момичето уплашено.
Кучето скочи и се изправи до кревата. То триеше муцуна в господаря си и весело скимтеше. Хенрих нежно го галеше.
— Вижте, мамо, той позна кучето си, вече е в съзнание.
Дамата бързо стана и отиде при кревата. Немецът също се надигна и улови болния за ръката.
— Сега е много по-добре — каза дамата, — вижте, погледът му е ясен и спокоен.
— Да — потвърди докторът.
— Къде съм? — попита младежът. — Бъдете добри и ми кажете.
— Не се безпокойте и не се вълнувайте — каза докторът. — Вие бяхте много болен, сега се намирате при приятели — това е, което трябва да знаете. Скоро ще оздравеете. Навярно ви събуди музиката?
— Тя беше толкова приятна — каза Хенрих.
— Не ме ли ласкаете? — попита засмяно дамата.
— Госпожо, вие ми дадохте възможност да чуя една родна песен, която заедно с мадмоазел Зоя изпълнихте много добре.
— Той знае името ми! — извика момичето с наивно учудване.
— По-добре е да оставим на мира господина. Шумът…
— О, не, госпожо, моля ви, изсвирете още нещо, извинете нескромната ми молба.
— Но изпълнете желанието му! Това не вреди на пациента ми, който твърде много говори за първи път — добродушно каза докторът.
Майката и дъщерята взеха инструментите и макар Хенрих да ги слушаше с възхищение, музиката го приспа.
Сънят му трая, докато продължи музиката. Хенрих чу, че се отвори вратата. Чу също и някакви нежни думи, които обикновено произнасят, когато се върнат близки хора от далечен път. Той разбра думите „Мила Зоя“, казани с мъжки глас. След това не можеше вече да следи разговорите, защото всички излязоха. След малко се чуха стъпки в съседната стая, придружени от звънтене на шпори. Тези стъпки отекваха все по-ясно и спряха до кревата. Младежът отвори очи. Пред него стоеше Сегин — ловецът на скалпове.
Щом го видя, болният разбра, че това е неговият спасител. Хенрих си спомни, че образът на Сегин се носеше смътно из болния му мозък. Но новодошлият не искаше да му се представи като негов спасител, затова го попита:
— Сега по-добре ли сте, господин Халер? Казаха ми, че скоро съвсем ще оздравеете. Позволете ми да ви поздравя с излекуването, което прави чест на нашия другар доктор Рихтер.
Тези думи той произнесе с кръстосани на гърдите си ръце.
— Нали на вас дължа живота си, господин Сегин? — попита Хенрих.
— Да — засмяно отговори ловецът на скалпове, — но аз само ви върнах дълга си. Спомняте ли си, че и вие рискувахте живота си за мене на бала в Санта Фе, така че нищо не ми дължите.
Хенрих беше силно впечатлен от деликатността, с която Сегин снемаше благодарността от себе си. Преди няколко дена с отвращение беше отхвърлил ръката на този човек. А той е мъж на една прекрасна и добра жена, баща на прелестна девойка, приличаща на небесен ангел… Младежът забрави злодействата, които се приписваха на влезлия, и страхливо проговори:
— Простете и дайте да ви стисна ръката.
И той горещо стисна подадената му ръка.
— Няма какво да ви прощавам — с достойнство каза Сегин. — Аз уважавам чувствата, които ви накараха да ми откажете ръката си… Нека не ви учудват думите ми. Вие постъпихте така, както трябваше, основавайки се на разните слухове, носещи се за мен. Когато ме опознаете много по-добре, не само ще извините постъпките ми, но даже ще ги оправдаете. Но стига толкова. Аз дойдох да ви помоля да не говорите тук за онова, което сте чули за мен. Нищо не трябва да нарушава душевното спокойствие на скъпите ми същества, за които аз съм само мъж и баща.