— Моята майка — каза той на госпожа Сегин, — беше също така добра и кротка, както и вие. Тя често ми правеше забележки за някои непредпазливости, като твърде ранните разходки или дългото четене. Аз съм така силно впечатлен от майчините ви грижи, че едва сдържам желанието си да ви прегърна и разцелувам като истинска майка.
— Моята сестра Алиса — казваше той на Зоя, — беше също така весела и хубава като вас.
В отговор на това девойката отговори засмяно:
— Смятате ли, че аз съм хубава?… Мамо, нима това е истина? — и тя се изчерви, продължавайки още да се смее.
Хенрих нито за минута не се отделяше от тях. Той много по-охотно се занимаваше с тяхната музика, отколкото с ботаниката на доктора, добродушието и простодушието на когото много му допадаха.
Къщата на Сегин беше разположена сред обширно оградено място, което стигаше до реката. Тази ограда опасваше ливадата и градината. Тя бе много висока. На върха й растеше жив плет от кактуси, чиито бодли образуваха непроницаема стена. Можеше да се влезе само през тежката врата, която беше винаги заключена. Градината беше великолепна. В нея растяха много чуждестранни дървета, клоните на които се преплитаха гъсто и й придаваха див горски характер. А цветарникът, който беше гордост и занимавка на Зоя, беше препълнен с цветя, чийто аромат проникваше чак в стаите.
Откъм реката градината беше много добре защитена от стръмен бряг и дълбока вода. Гъсти редове от кестенови дървета растяха по брега, а под сянката им стояха няколко зелени скамейки в испански стил. Само от тази страна погледът можеше да излиза извън пределите на оградата. Изгледът беше чудесен и се простираше на няколко мили по течението на Дел Норте. На другия бряг нямаше нито жилища, нито обработени полета. Цялото пространство беше покрито с кестенови дървета. На юг, в края на хоризонта, се издигаше като стрела черквата на Ел Пазо Дел Норте. На запад се издигаха острите върхове на Скалистите планини и на слабо изследваните Орегонски височини, чиито езера със своите приливи и отливи всяват у ловеца суеверен страх. Далеч на изток се издигаше двойната редица на богатите със злато Мимоарски планини, където рядко проникват и най-смелите ловци. Там бе родината на смелите апахи и навахи.
Почти всеки ден Хенрих правеше сутрешни разходки с дамите и доктора извън оградата. От ден на ден те ставаха все по-близки. Той осъзна, че обществото на търговците не го утешаваше, а само го развличаше. Сърцето му, което така дълго страда от самота, сега се радваше на мирния семеен живот. Обичаше да получава заповеди от госпожа Сегин, все едно бе родната му майка. Обсипваше я с любезности и едва ли не я обожаваше. А към Зоя ставаше от ден на ден по-сдържан, но винаги, когато докторът напомняше за скорошното пристигане на кервана и следователно за неговото неизбежно отпътуване, сърцето му се свиваше.
Вечер прекарваха в мирни и весели беседи. Дамите даваха малки концерти. А по молба на Зоя Хенрих трябваше една вечер да нарисува нещо в нейния албум. Забелязваше се обаче една особеност — всички женски глави, които рисуваше, си приличаха.
Когато Зоя запита художника за това, той започна да й се извинява. А когато повикаха майката и докторът да се произнесат, те казаха.
— Всичките приличат на вас, мила Зоя.
Госпожа Сегин премълча. Тази вечер тя излезе с дъщеря си по-рано от трапезарията, а младежът мисли цяла нощ. На другия ден имаше дълъг разговор с майката, но на всички негови настоявания тя отговаряше:
— Почакайте да се върне мъжът ми, ако той ви намери за достоен съпруг на Зоя, аз ще бъда много щастлива да ви стана истинска майка.
Глава VII
БИОГРАФИЯТА НА ЛОВЕЦА НА СКАЛПОВЕ
Десетте дни изминаха незабелязано. Госпожа Сегин и докторът гледаха на Хенрих като на член от семейството. Той беше необикновено нежен и скромен. Разказваше им за своето минало и им откриваше своя вътрешен свят, но към Зоя беше много предпазлив. Чакаше да се върне Сегин, за да открие на девойката своето намерение. Не се съмняваше в съгласието на баща й и мислено си представяше неговото учудване и признателността за предложението на един човек, който принадлежеше към честна и уважавана фамилия.
Хенрих вярваше, че по този начин напълно ще се разплати със Сегин за своето спасение, и спокойно кроеше плановете на бъдещия си живот. Веднага след сватбата смяташе да напусне със Зоя тази дива страна, където името на баща й е прокълнато, и да се засели с нея в Нови Орлеан. Там щеше да остави завинаги всяка мисъл за пътешествия, като се предаде само на истинско семейно щастие. Тези мисли го занимаваха една сутрин, разхождайки се край брега над кестените, когато при него дойде хубавицата.