— Господин Хенрих! Господин Хенрих! — викаше тя отдалече, после се спря и си сложи ръката на сърцето, което силно биеше. — Знаете ли — каза тя най-после, — че баща ми си дойде през нощта? Аз току-що го поздравих. Той говори с мама и каза, че иска да поговори и с вас още сега. Слугите тръгнаха да ви търсят, но аз ви видях тук и дотичах да ви съобщя това. Татко ще види, че аз умея най-добре да изпълнявам неговите желания.
Тя се смееше весело, когато даваше тези обяснения. Младежът се развълнува. Очевидно сега се решаваше тяхната съдба, а тя не се сещаше дори. Може би разположението на Зоя към него се основаваше на доброто възпитание, което задължава хората да се отнасят винаги любезно към гостите си. А може би нейната младост и детска наивност не й позволяваха още да чувства нещата така дълбоко, както той самият.
Тези мисли мъчеха младия момък, затова той мълчеше, пристъпвайки редом със Зоя. А тя се смееше, късаше цветя, викаше любимите си гълъби и му се сърдеше, че не се радва на връщането на баща й.
Като се приближиха до къщата, Хенрих не можа да се сдържи и каза:
— Вие искате да се радвам, когато ми предстои раздяла с вас?
Зоя се спря.
— Как раздяла! — повтори тя, при което червенината на лицето й изчезна. — Но защо? Ние живеем така добре заедно.
Хенрих улови ръката на девойката.
— Искате ли никога да не се разделим? Това е най-горещото ми желание.
— Господин Халер! — извика някой зад него със сериозен тон.
Младежът пусна ръката на Зоя, обърна се и видя Сегин, който излезе от един гъсталак и навъсено го гледаше.
— Татко — извика Зоя, като се хвърли в обятията му — истина ли е, че искате да отведете от нас господин Халер? Не знаете ли, че с това ще огорчите мама, доктора и мен?
Сегин милваше русата глава на дъщеря си и направи знак, на Хенрих да го последва. Отидоха горе в стаята. Сегин затвори прозорците и вратата. В това време неговият вид беше твърде мрачен и младежът си помисли, че мечтите му се разбиват на прах.
„Не така — мислеше си той — трябваше да постъпи Сегин, когато правят на дъщеря му такава чест и измиват от нея петното, сложено от баща й.“
Сегин седна на канапето, посочи място и на него и каза иронично:
— Не вярвам да се съмнявате, че аз искам за зет човек, който ми прилича в нравствено отношение. Моята репутация ви е известна. Сега вникнете по-добре в работата и тогава кажете, ще настоявате ли на предложението си, което научих от жена си.
— Господине, аз настоявам на него и искам ръката на вашата дъщеря.
Сегин замълча, но след малко продължи:
— Какво знаете за мен? Разбира се… истинско.
— Зная, че бяхте много великодушен към мен — аз ви оскърбих жестоко, а вие ми спасихте живота. А колкото се касае за другото, знам още вашето име и вашето прозвище.
— Тук — показа Сегин пространството, заобиколено от оградата, — никой не знае моето прозвище. Да не са ви разправяли за моите подвизи някои от вашите другари от кервана?
— Да.
— И така, вие сте чули, че аз съм Сегин, ловецът на скалпове, че жителите на Ел Пазо ме пращат против апахите и навахите, като ми плащат за индианските скалпове, с които украсяват стените на града си. Това ли са ви разказвали?
— Да, господине.
— И ако всичко това би било вярно… Нима искате да се ожените за дъщерята на един убиец?
— Господине — извика младият момък, — вашите престъпления не са нейни. Слава богу, тя е така невинна, че дори не подозира злодействата на баща си, Вие можете да бъдете и демон, но тя ще си остане завинаги ангел.
По лицето на Сегин пролича горчива тъга.
— Престъпления! Демон! — повтори той. — Имате право да говорите така. Навярно така са ви предали басните, които се разказват по мой адрес, за отровната храна, за обезоръжените индианци, разстреляни с оръдия, и други подобни жестокости.
— Да, господине, но ще прибавя, че братовчед ми Севрен свиваше при тези думи рамене, което ме караше и аз да се отнасям недоверчиво към тези истории.
— Господин Халер, тези истории са до една измислени от началото до края. Лъжливи са.
— Колко ме радва това! Като изпитах върху себе си вашата добрина, ставаше ми винаги мъчно, като си помислех за ужасите, които ви се приписват.
— Дори да са верни тези ужасни истории — продължи Сегин, — те едва ли биха могли да се сравняват със злодействата, които вършат индианците над беззащитните заселища. Ако знаехте всичко, което се е извършило тук през последните десет години! Злодейства, убийства, изгаряне на цели села, отвличане на жени и деца, удушване на мъже пред прага на техните жилища, опустошения на цели области! Велики Боже! Също и моето сърце бе поразено от тези диваци и затова може би всевишният ще се смили над мен в деня на Страшния съд.