При тези думи Сегин закри лицето си с ръце и отпусна главата си на масата. А когато си махна ръцете, то прие пак обикновения си тъжен и горд израз.
— Господин Халер, трябва да знаете моята биография. Вие сте казали на жена ми, че сте свободен от семейни връзки и можете да решите самостоятелно въпроса на женитбата си. Дори вярвате, че Севрен, единственият ви сродник, ще се съгласи. Същото вярвам и аз, защото знам, че той е много добре разположен към мен. Но сам аз не мога да се съглася с предложението ви в тази форма, както го направихте. Човек, който е толкова строг спрямо честта, че не иска да подаде ръката си на публично опозорен мъж, не може да го признае за свой тъст. Не противоречете и не се извинявайте. Това не е още моят решителен отказ. Но ако аз ви докажа, че всичките укори против мен са лъжливи, тогава ще ми позволите да ви предложа и моите брачни условия!
— Разбира се! — отговори Халер, — победен от думите на ловеца на скалпове.
— И така, трябва да ме опознаете напълно — каза Сегин. — Аз не съм французин, както мислят хората, а креол от Нови Орлеан. Моите родители избягаха от Сан Доминго, където след въстанията на негрите конфискуваха цялото им имущество. Аз учих за инженер, след това отидох в мексиканските рудници. Няколко години прекарах в околностите на Потози. Като спечелих някоя и друга пара, започнах да работя на свой риск. Говореше се, че по бреговете на Хил има златна руда. И действително в почвата проблясваше златен пясък, а на повърхността почти на всяка стъпка се срещаше млечен кварц, традиционният спътник на златото. Аз познавах добри и честни рудокопачи. Като изминах с тях една част от Мимоарските планини, улучих мястото на златото. Започнахме да копаем. След пет години моите работници натрупаха добри пари, а аз станах богат човек. Чак тогава си помислих, че и аз мога най-после да се наслаждавам на семейното щастие. Отдавна бях направил нужния избор. Още от детинство обичах моята братовчедка Адел и напуснах Нови Орлеан с цел да натрупам състояние преди женитбата. В това време всяка работа ми беше приятна, защото ме приближаваше към осъществяването на мечтата. Но ще остане ли тя вярна на своето обещание? Тези съмнения мъчеха моята душа, когато се връщах в родния град. Адел ме чакаше. Ние се венчахме и се преселихме във Валверд — най-близкия град до моите рудници. Тогава той беше един от цъфтящите градове, а сега от него останаха само развалини. Господ благослови нашия съюз и ни се родиха две момиченца. По-малката, Зоя, още от детинство приличаше на майка си. А по-старата, Адел, беше мой жив портрет… Ние ги обожавахме, даже се гордеехме с тях. Те бяха нашата най-чувствителна струна и там именно ни порази грозният удар. В Санта Фе назначиха нов губернатор — Армиго. И до днес той е най-голям враг на тукашните хора със своите произволи и безправие. Той завидя на почтеното положение, което заемах в обществото, и започна да ми прави на всяка крачка такива пакости, които биха възмутили и най-лошия човек. Веднъж той даваше прием в двореца Албукерк и аз трябваше да бъда там. Отидох, но той ме оскърби публично. Дори да беше не само губернатор, но даже и крал на целия свят, пак не бих отминал това оскърбление. Протестирах, поддържан от група другари, и исках удовлетворение с оръжие в ръка, но той мислеше иначе. Вместо да постъпи като честен кавалер, заповяда на стражата да ме затвори в тъмницата. Нито сянка от правосъдие. Държаха ме няколко седмици затворен и после ме пуснаха. А когато се върнах в дома си, намерих го наполовина разграбен и опустошен. Жена ми от страх притискаше до гърдите си малката Зоя. Губернаторът Армиго бе подкупил няколко кръвожадни навахи, за да нападнат къщата ми. Но не им стигнало това, че ме съсипаха, ами отвели със себе си и моята бедна Адел. Жена ми денем и нощем бълнуваше за нея.
Сегин замълча и Хенрих дълго време не се решаваше да прекъсне скръбното мълчание, предизвикано от спомена на ужасната катастрофа.
— Но как се спасиха госпожа Сегин и Зоя? — попита Хенрих най-после.
— Един от моите хора ги отнесъл на гръб в гората и ги скрил в една колиба. Братът на този човек, който е носил дъщеря ми Адел, бил убит по пътя. А самият спасител на жена ми и Зоя е Жозе, нашият верен вратар. Можете да си представите колко добросъвестно изпълнява своите задължения… Армиго искаше да ме съсипе нравствено и материално. Затова навахите нападнаха и рудника ми. Там те избили рудокопачите, унищожили и изгорили всичко. С оцелелите от тях тръгнахме да гоним индианците, но не ги достигнахме и се върнахме с празни ръце в съборените жилища, където ни чакаха плач и ридания. О, господине, вие сте изпитали голяма скръб при загубата на родителите си, но тя не може да се сравни с тъгата на родителите, които губят своята рожба.