Хенрих се намираше в тревожно очакване, затова посрещна много по-хладно верния си слуга, отколкото той имаше право да очаква. Разбира се, здраво му стисна ръката, радваше се, че го вижда жив и здрав след толкова нещастия, но разсеяно слушаше неговите разкази за избавянето му от Долината на смъртта и за дадената му поръчка до кервана на другарите му.
— Друго ви занимава сега, капитане, нали? — забеляза най-после Годе. — Не ви интересуват моите приключения. Тук забелязах едно розово девойче… Добре са ви гледали. Никой не би казал, че сте били болен. Може би тук ви е така добре, та няма да поискате да се отделите от тази къща и тогава — сбогом на всичките ни приключения!
— Лъжете се, Годе, още утре тръгвам на път и вярвам, че и вие ще тръгнете с мен…
— Много добре! — каза канадецът, като потриваше ръце.
— А накъде ще вървим?
Хенрих нищо не отговори, защото видя през открехнатата врата Сегин, който му махаше с ръка. Той се спусна бързо към трапезарията, като по пътя прекатури масата с растенията на доктора.
Добрият доктор си изтри очите, които бяха малко влажни, и засмян каза:
— За този младеж няма нищо свято. Той влезе като ураган, пръсна моите растения, строши ми масата и освен това разстрои моята мила Зоя.
Тя действително плачеше, но не от тъга. В къщи и в градината през целия ден след това се чуваше нейното весело тананикане. Тя се мъчеше да забрави, че годеникът й ще замине утре. Хенрих също страдаше от близката раздяла. Много му се искаше да изпроси отсрочка, но не смееше. Знаеше, че му предстои не къса раздяла за няколко дни, както се мъчеха да го уверят майката и дъщерята, а твърде опасен поход. Въпреки това обаче тръгна с надежда и беше щастлив като никога. Не се съмняваше, че ще се завърне благополучно при своята любима.
Глава VIII
РАЗГАДАВАНЕ НА СЛУЧКАТА НА БАЛА В САНТА ФЕ
На другия ден още преди зори вратата на градината се отвори и дружината потегли. Най-напред яздеше Сегин, до него доктор Рихтер, след тях беше Хенрих Халер. Преди да се скрият, той не се стърпя и се спря, за да хвърли последен поглед към къщата. Всички заминаха, а той остана да гледа.
На терасата видя бялата фигура на Зоя и дълго не се решаваше да свали погледа си от нея. Но нетърпеливият му кон не искаше да изостава и понесе конника напред. Много пъти се обръща Хенрих, но скоро навлязоха в гъстата гора, откъдето вече нищо не се виждаше.
Гъсталакът пречеше на ездачите да вървят бързо. Не се виждаха почти никакви следи. Местността беше дива и пуста. На всяка крачка изскачаха елени и антилопи. Пътят водеше ту по брега, ту се отдалечаваше от него, за да избегне извивките на реката. Често минаваха даже и през обработваеми някога места, които отдавна бяха запустели. Срещаха следи от жилища, и даже от черкви. Някога тук е имало цяло селище, но какво е станало с неговите жители? Кой беше причината за тези опустошения?… Една дива котка изскочи от развалините и се скри в гората. От руините на кулата изхвърча кукумявка и със зловещия си вик загрози още повече тъжната картина.
Тъжно гледаше Хенрих тези жалки останки. Той се приближи до Сегин и го попита защо жителите са напуснали това място.
— Индианците — беше късият отговор.
Действително върху всичко лежеше отпечатъкът от диво нападение, извършено от племе, въоръжено с копия, топори, ножове за скалпиране и запалени факли за унищожаване на цивилизацията.
— Навахите ли? — попита Хенрих.
— Навахите и апахите.
— Сега идват ли още тук?
Страх обзе Хенрих, като си помисли, че диваците стигат толкова близо до къщата на Сегин. Нима е мъчно да съборят оградата? И какво биха могли да направят малцината останали слуги, за да защитят къщата?
— Те не слизат вече насам — отговори Сегин засмяно, сякаш бе отгатнал мисълта на Хенрих.
— Защо?
— Това е нашето царство. Ей сега ще видите неговите дивни обитатели. Горко на индианците, ако посмеят да проникнат в тези гори.
Все нови и нови гледки се откриваха пред нашите пътници. От двете страни на реката се простираха планински вериги, които се сближаваха постепенно и образуваха тесен проход. Там водата се промъкваше между две отвесни скали, като се пенеше силно и гръмко шумеше. А скалите бяха островърхи, издигаха се на повече от 300 метра височина. Те бяха необикновено гладки и… страшни.
— Виждате ли онзи връх? — внезапно попита Сегин, сочейки една скала, която се издигаше най-високо над пропастта.