Гледайки тези деца на пустинята, Хенрих изпитваше нещо повече от обикновено любопитство. През ума му мина цялата история на войните с племената на делаварите. Пред него имаше типични представители на това силно племе.
И наистина, това бяха потомци на свободолюбиви бащи, които, гонени от белокожите, само с бой отстъпвали всяка педя земя. Те все повече и повече се оттегляли навътре в страната, чак до самия „кървав“ участък. Белите не преставали да ги преследват. Делаварите не искали да живеят заедно с победителите и трябвало да си пробиват път през своите събратя, които ги надминавали три пъти по численост. Кървавите битки, измяната, нарушените договори много намалили техния брой.
Проходът на река Озаго бил последната им опора и гони-телите им признали правото да го владеят, но било късно. Делаварите така привикнали към скитническия войнствен живот, че не можели да се заловят отново да обработват земята. След известно време воините изчезнали някъде, като оставили само старците, жените и децата. Но, пита се, къде са отишли? Къде са се заселили? Който искаше да ги намери, можеше да търси в пустините и горите — навсякъде се скитаха или като независими дружини, или в съюз с предишните си врагове, стига да е възможен ловът на мечки, бобри и бизони. В съюз с предишните си врагове — белите, те се сражаваха с дивите индиански племена вуто, кроу, навахи, апахи и др.
Хенрих разглеждаше внимателно лицата и облеклото им и макар да нямаше дори и двама еднакво облечени, се забелязваше известно еднообразие. Повечето от тях носеха блузи от пъстра материя. Най-много биеше на очи украсата на главите им. Над тях стоеше голям тюрбан, завит от фланела или от червен плат, а над него сноп от орлови пера или крило от гълъбов жерав. Костюмът им се допълваше с панталони от хубава и обувки от нещавена кожа. На много панталоните бяха обшити със скалпове, броят на които свидетелстваше за храбростта на притежателя им. Обувките им се отличаваха от онези, които носят индианците от долините — шевът беше външен, двоен, без всякакви украси. Те отдавна бяха оставили индианския лък и много от тях така изкусно владееха пушките, че биха могли да служат за пример на белите. Запазили бяха само традиционния си топор и томахавката.
Минавайки от място на място, Хенрих се спря при една група мексикански планинци. Те бяха дребни на ръст, но свирепи на вид. Това бяха така наречените циболеро — хора, които гледат едър добитък. В постоянната си борба с индианците бяха станали необикновено храбри за испанци. Те пушеха много тютюн, като го свиваха с мамулени листа, и на постланите си килимчета играеха на карти. Който спечелеше, получаваше тютюн. Победените се ругаеха грубо, а победителите им се смееха. Разговаряха на грубо испанско наречие, което едва се разбираше.
Освен тези характерни групи имаше и отделни личности — французи, канадски пътници, бежанци от североизточната армия, които се познаваха по белите им шинели. Те пееха военни песни с особен жар. Имаше и покорни индианци, с които се държаха като със слуги, а също така и мулати, негри, избягали от плантациите на Луизиана, които предпочитаха живота, пълен с приключения. Тук имаше хора в мундири, които бяха напуснали длъжностите си, заемани някъде на границата. Имаше даже пришълци и от Сандвичевите острови. Изобщо, лагерът беше необикновена смесица от лица, племена и костюми. Съдбата ги бе събрала тук от разни места и те образуваха особена общност — армията от ловци на скалпове.
Глава IX
АНГЛОСАКСОНЕЦ И ИНДИАНЕЦ
Хенрих се върна при дървото, под което се бе разположил по-рано. В това време той чу крясъка на един жерав. Вдигна главата си и видя птица, която хвърчеше много ниско над лагера. Тя като че ли нарочно търсеше някой изкусен ловец. Действително един мексиканец стреля, но птицата продължи да лети. Англосаксонците започнаха да му се смеят, а един от тях каза високо:
— Хапльо, ти и един прострян килим не би могъл да улучиш с твоята негодна пушка.
Хенрих се обърна към говорещия. В тази минута двама ловци се бяха прицелили в птицата. Единият от тях беше индианец. И двата гърмежа се сляха в един. Птицата се обърна във въздуха и падайки надолу, увисна на едно дърво. Стрелците не се видяха един друг, защото помежду им имаше палатка, така че всеки приписваше на себе си сполучливия изстрел.